Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

вторник, 27 ноември 2018 г.

ЕДИН ДЕН

  Една стара история.
  Днес няма да ловим рапани. Ще имаме гости. На Андро баща му ще идва. С майка му. Ще лови попчета. Обещал е на шефа. Денят е прекрасен. Морето е като тепсия. Седим под тентата на плажа и чакаме изгрева. И гостето. Първо идва слънцето. С един скок е над морето. Винаги съм се чудил, защо над морето слънцето не изгрява бавно, а направо скача на небето. Особено в такива дни. Сигурно няма търпение да го види. Лятното море с мъжките чайки. Плажа, гален от морето. Баира зад нас. Бадемовите дръвчета по него. Скалите, прегръщащи заливчето... Кой знае!?
 После идва и гостето. Мъжката половина от него няма търпение да почне да лови попчетата. За шефа. А аз надявам неопрена и бутилката, Гопето пали нашата лодка и след десетина минути съм насред морето. Предния ден забелязах нещо интересно. Днес ще го проучвам. Но първо трябва да открия попчетата. И да отбележа мястото с шемендурата, която е на гърба ми. Да не се трие човекът да обикаля морето и да ги търси. Откривам ги веднага. В нещо като кладенец, оформен от 5-6 метрови скали. Пълно е. Връзвам шамандурата за един камък по средата. Това е. Целият ден вече е мой. И две бутилки с по 220 атмосфери въздух. И цялото море.
 После дълго търся това, което мернах предния ден. Откривам го след доста време. Падина. Отстрани високи къмъни, покрити с водорасли и миди. Сред водораслите морски кончета чакат да ги ягне някой крив рак. Морските игли са се изправили в очакване  да дойдат русалките. И да ги помоли да закърпят скъсаната премяна от нощния бал. Слънцето блести над мен. Невероятно красиво. Нечовешки красиво. После стигам дъното на падината. Няма миди и водорасли. Огромни плочи. Път. Широк. Чист. Все едно Фандъкова го е чистила. Странно е. Отстрани кипи живот, а по пътя няма нищо. Плувам и се чудя. Няма едно живо същество. Рак. Риба. Конче. Игла. Медуза... По някое време намирам странни сфери. Идеално оформени. Слагам няколко в джоба на жилетката и продължавам по пътя. Мъртвия път. Водещ нанякъде. Там, където днес трябва да стигна. Не бързам. Бутилката свършва. Излизам и я сменям. Гопето се е специализирал в лодкарството. Днес ми изглежда като Харон. Почти като него. Пуша две цигари и пак съм на пътя. Не бързам. Знам, че все някога ще стигна края. По някое време намирам каменна котва. Няма как да я взема. Пък и не ми трябва. Трябва ми края на пътя. Плувам и гледам часовника. Вече съм на 12 метра под водата. Става сложно. Не плуването. Изплуването. Но няма отказване. Само се моля, в бутилката да остане въздух до края. Часовникът показва. 13. 14. 15. 16...22. Вече ме набира страх. И пътят свършва. Пред мен са огромни каменни блокове, струпани хаотично. Идеално оформени. И тогава виждам първото живо същество по пътя. Огромно попче. Умиращо. Почти до лакътя ми. В устата му мога да пъхна юмрука си. Докосвам го, а то потрепва. И умира в ръцете ми. Никога няма да забравя тази сцена. Път. Затворен от огромни каменни блокове. И умиращата риба. После изплувам бавно. С мъртвата риба. Според инструкциите не Емо. Не ми се мре от кесонова болест.
 После пия водка. И разказвам какво съм видял. Гледат ме. Не знам дали ми вярват, но на Андро баща му казва, че такива попчета в морето няма. Аз отпивам и пращам Гопето до лодката. Той се връща. В едната ръка носи попчето, а в другата няколко сфери. А бащата на Андро казва:
- Такъв ликмус не е възможно да съществува! Дай ми го! Ще го препарирам.
Емо гледа сферите:
- Такива неща в морето няма.
А аз съм се опънал на шезлонга, опъвам от цигарата и чашата водка и се кефя на слънцето. После Гопето ми намига. Ивелин гледа ту рибата, ту топките, ту нас. После погва плажното куче. Още е малък.

Няма коментари:

Публикуване на коментар