Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

сряда, 18 юли 2018 г.

БУРЯТА И ГОПЕТО

 Сетих се нещо. Преди много, много години се случи.
 Лято. Жега. На село сме. Тръгвам за Монтана и веждам големия син.
 - Гопе, страхотен ден за риба. Що не хванеш малко? И да седнем на по ракия и вино когато се прибера.
 Той обича да лови. Не като мен, но все нещо е взел от мен. Аз тръгвам към града, а той към реката, която минава до нас. Свършвам работа и тръгвам да се прибирам. След няколко часа. По пътя ме застига най-силната буря, която съм виждал. Потоп. Светкавици. Небе и земя са се слели. Първо се кефя, но след това се сещам, че Гопето е в реката. Представям си как се е свил под някоя речна ела. Мокър. Не уплашен. Спокоен. И реката го отнася. Или го тряска светкавица. Или го притиска падащо дърво...
 Стигам на село преди да се мръкне. Няма го. Преобличам се и тръгвам. Питам няколко човека. Видели са го. Един във вира под моста. Друг във вира над селото. Трети при Петавица... Спирам колата и слизам. Реката е страховита. Бие скалите. По дъното громолят камъни. Мътна. Мъкне дървета и боклуци. Вървя по брега и гледам. На няколко пъти ми се привижда тяло. Греша. На места водата е заляла брега и газя. Опитва се да ме отнесе, но корените и клоните на речните ели ми помагат. После става тъмно. Връщам се и взимам фенерче. И пак съм в реката. Привиждат ми се сраховити гледки. И малко преди селото го виждам. По точно нещо, което прилича на него. Водата го е затиснала между клоните на върба и го удря с ярост. Не знам как прегазвам до другия бряг. Газя, плувам и плача. Но там не е Гопето. Един зеблен чувал, пърен с празни пластмасови бутилки. И продължавам. Към полунощ съм приключил. Дъждът спира. Детето го няма. Никога няма да си простя, че го пратих за риба. Никога. Сядам в колата и тръгвам обратно... И през главата ми минава детството му. Как спеше под мишницата ми като бебе. Как проходи. Как правеше пакости...
 Бурята е избягала. Дъждът спрял. Някъде проблясва светкавица. Показват се звезди. Мразя вече бурите. Мразя реката. Мразя дъжда. Мразя се...
 И тогава пред мен виждам човек с раница и въдица. Ще го попитам дали не го е виждал. Спирам и слизам. А пред мен Гопето. Нахилан до уши.
 - Кво става, баща ми? Много късно се прибираш. Айде да пием по едно!
 Не го убих. Ще си изкривя душата, ако кажа, че не ми се искаше да го убия. Магарето му с магаре тръгнало да се прибира още когато бурята се появила. Ама не се прибрал, що Тошко горският го извикал да се скрие от дъжда. И сипал по ракия. А както ви казах, бурята бе страховита. И дълга.
 Та не знам защо се сетих тази история. Може би защото ми е малко далеч. И той и брат му. А ми се ще да седнем на по ракия. На терасата... В къщата... В бурята... До реката... Пак ги обичам.
рантов.
пп. Ако желаете да имате книгата ми КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА, може да у поръчате на тел. 0886446795. Или на лични.
Снимка на Rosi Antov.

Няма коментари:

Публикуване на коментар