Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

сряда, 16 май 2018 г.

ЛОДОЗОВ, КОСТА И ЧЕРЕШИТЕ НА ДЕДО МИЛ

  ÃƒÂƒÃ†Â’ƒÆ’ƒÂÃ‚¡ÃÂ½ÃÂ¸ÃÂ¼ÃÂºÃÂ° на Роси Антов.Та понеже ядох ягоди, се сетих тая история с черешите. Чух я преди половин век от дядо, а героите познавам лично. Те са двама. Коста и Лодозов. Коста го помня как накуцваше и толкова. Но Лодозов ни бе комшия. Черен като кюмур. Едноок. С каруца и бял кон. През зимата ходех и ми даваше косми от опашката на коня. От тях правех примки, ловях врабчета и жълтурки, които баба печеше на въглените  в печката. А аз слушах истории. Като тая.
  Коста и Лодозов са приятели. Деца. Черешите са узрели. А няма нищо по-кусно от узрели череши  чуждо лозе. От опит го знам. И се надигат един ден, та в лозето на дедо Мил. А там огромна череша. Клоните ще се счупят от плод. И се разбират. Коста ще се качи на черешата, а Лодозов ще пази. Докато пази, Коста ще му пуска някой клон. И се почва. Лодозов пази, Коста яде. Лодозо пази, Коста яде. Лодозов се моли за някое клонче, Коста яде. И Лодозов е бесен. Слиза  урвата до лозето, намира стара дреха, била преди време плашило и я мята на един храст. После взима един кол и почва да бие по нея. И да реве:
 - Олеле, дедо Миле, мани ме! Олеле! Боли! Ох! Ох! -и млати с кола.
 И пак:
 - Мани ме, дедо Миле! Ау! Ау! Мани ме! Е го Коста на черешата!
А Коста изтръпнл от строх слиза бързо. Но един от клоните под него се чупи и той полита. После Лодозов е пребит. Даже мисля, че няма око от тоя бой. А Коста куцаше, защото се бе повредил при падането. Поне така мисля. Може и да не е било така. Ама останалото е било както го чухте. И както го чух аз. Преди половин век го чух. Сега е трудно да го питам дали така е било. Ама някой ден ще се засечем някъде по вечните ловни полета... И ще го питам.

рАнтов

Няма коментари:

Публикуване на коментар