Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 24 август 2017 г.

СЕВЕРОЗАПАДНИ

СЕВЕРОЗАПАДНИ ИСТОРИИ.
ЖИВКО.
Седим около масата. Пешо, Иван, Живко. На моите години :
- Слушайте какво ще ви кажа! Стига сте гледали кво прави оня или оная! Не ги мислете! Ако искате да сте като тях, правете като тях!
Иван:
- Е не става! И аз работя и те работят. Те имат, аз нямам.
Живко:
- Тогава не правете като тях!
Пешо:
- Аз не работя. Не съм като тях. И пак нямам.
Живко се смее, пали цигара и казва:
- Слушайте какво ще ви кажа. Или разкажа. Едно време бях началник в една областна служба. Разправяхме се с имоти и имущество на БКП, БЗНС и профсъюзите. Наскоро бяха одържавени и ги прибирахме. После търгове, продажби, наеми. Или подаръци. Например залата на Видинската филхармония я взехме от БКП и подарихме на филхармонията. Рейс подарихме на училище. Абе такива неща. Скъсвахме си задниците от работа. С най – малко имоти станахме втори по приходи. И заплати добри взимахме. След и преди работа продавах сирене, салами, прахове и каквото се сетите. Често се прибирах от път по нощите, взимах душ и тичах на работа. Доспивах си на фотьойла в кабинета. Секретарката на началника ме събуждаше в седем и половина и пак се почваше. 
Та един ден трябва да се ходи в София. В министерството. Ще правим нова методика. Аз трябва да чета доклад, как работим. Та да е неква основа. Предната вечер съм свалял тенекета със сирене до полунощ. Пет тона. Аз и един склададжия. Костюмът ми стана на нищо. Тенекетата текат и пълнят врата. Та се прибирам каталясал. Децата са заспали като кукли. Погалвам ги по русите глави и лягам. И часовникът ме буди. Душ и сядам в колата. Да не закъснея за заседанието. Една Тойота, где един, на когато водех счетоводството в свободното си време ми бе дал да карам. И газ. В главата ми доклад. В главата ми пласиране на сирене. В главата ми развалящ се салам. В главата ми дебити и кредити. Слънцето грее в очите ми. Спускам баира преди Новачане, а срещу мен лети некакъв луд. Сигурно като мен. Набивам спирачки и спасявам два живота. Моя и неговия. И спирам. И слизам. И тръгвам по един черен път през ливадата. И чувам кукувица. За пръв път тая година. И първото, което ми идва в главата е, че портфейлът е в сакото на задната седеалка. Закуква ме без нищо в джоба. Обръщам се да се върна и спирам. Защото второто, което се сещам е, че е пролет. Ливадата е зелена. Зелени са дърветата. Прескачам поточе и сядам на един камък. Кукувицата кука. Отнякъде се обажда чичопей. Кълвач чука на дърво. Седя на камъка, паля цигара и гледам. До мен мравуняк. Мравките тичат. На едно цвете каца пчела и отлита. До водата каца пеперуда. Пие. Отлита. Каца на едно цвете. Лети и пак каца. После чувам шум. Костенурка. И ми светна. За нещата, които пропускам. И седя. И седя. И седя. И разбира се закъснявам за оперативката.
А в кабинета колегите от другите области. Министърът става:
- Гума ли спукахте?
Колегите се хилят подмазвачески. А аз:
- Не. Спрях да почина. И гледах едни мравки, пеперуда и костенурка.
Гробна тишина. Само усмивки злоради. Току що съм скъсал трудовия си договор. После министърът казва:
- Давайте доклада. После ще останете. Имам сериозен разговор с вас.
Олеква ми. Чета. После говорим набързо. Колегите излизат. Аз се местя на един огромен фотьойл. Там ще ме уволнят по лесно. И чувам:
- Гладен ли си?
- Гладен съм. 
- Чакай малко! 
И вика секретарката. После мълчи и пише нещо. После идва обядът. Мести се при мен и ядем. Кебапчета и пържола. Мисля, че бяха от кръчмата на Наско бандарака. Нема значение. Нямаше значение дали ще ме уволни. Хапваме и мълчим. И после чувам.
- Какво мислиш, че ще направя сега?
Аз:
- Е па какво? Ще ми подпишете молбата, която подадох когато влязох. Устно. Разбрахте я? Нали?
- ТИ как мислиш?
Това ТИ ме убива. И казвам:
- Не мисля нищо. Искам да си почина и да видя пролетта. И как растат децата ми.
Той. Намръщен:
- Искаш ли да я гледаш от тези прозорци? 
Не разбирам нищо. Той продължава:
- Какво ще кажеш, ако дойдеш да работиш тук. Трябват ми хора, где не пукат гуми, а гледат и виждат.
Изумен съм. Идва ми като гръм от ясно небе. После пием кафе и мисля. После отказвам. 
Та това исках да ви кажа. И сега си пием пиенето тук. А вие избирайте! Дали да сте като другите и да не сте като другите.
Наздраве! Хаха. Видяхте ли оня гълъб как се премята? Стига сте зяпали у тоя мерцедес!

Р.А.

Няма коментари:

Публикуване на коментар