Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 24 август 2017 г.

АЛЬОША

Никога не съм харесвал паметници. Национални и ненационални. Няма значение на кого са. Не харесвам паметниците даже на Ботев и Левски. Което съвсем не значи, че не се кланям пред техните дела. Не пред всички дела. Както и пред делата на Стамболов, Раковски и хилядите знайни и незнайни българи, заради които сме останали българи. Не знам защо не ги харесвам, но не ги харесвам. Все едно им казваме:
- Ето, направихме ви паметник. Когато го видим да се сещаме, че ви е имало. Иначе ще ви забравим.
Не харесвам и паметниците на поети, писатели и художници. Останалото след тях е най-добрия паметник за тях. Предпочитам да прочета за един шипков храст в снега, отколкото да гледам паметник на Радичков. Ама за това се сетих, когато видях един друг паметник. Тоя на снимката. Извисил се над един от най-древните градове в света. Паметник на победителя. Гледащ надменно и отвисоко. Все едно казващ:
- Кои сте вие, паплач нещастна, лазеща в краката ми? Аз съм победителят.
Та това до одеве. Мразех този паметник. Мразя победителите. Защото след тях остават победените. Но от няколко минути съм най-заклетият привърженик и защитник на тоя паметник. Даже сега го гледам и ми е малко жал за него.Те за тоя на снимката. На Льошката със сапогите и гимнастьорката. Представям си идеята, с която е бил поставен на върха. Победителят. Огромен. Смазващ. И се поставям на неговото място. Няма по-жестоко нещо от това, да останеш завинаги там. Победител. А под теб да кипи живот, какъвто не си си представял, че може да има. Улици .Театри. Опера. Библиотеки. Училища. Паркове. Фонтани. Улични музиканти. Картини по улиците. Улични артисти. Древни руини. Концерт в парка. В античния театър слушат и гледат „Чикаго”. В летния пее Диана Експрес. А по центъра хора. Без автомати. Бутат колички с бебета. Ядат сладолед. Седят до фонтаните. В тях се къпят деца. Японци, германци и тук там некой африканец. Дошли да видят града. Не теб, скъпи Льошка. Да видят моя град. Не твоя. И да се снимат с Мильо. Дребен. Седнал с ръка на ухото. А другата в джоба. Хванал оная си работа с нея. Не шпагина, где ти си хванал. Хванал това, което създава живот. Не това, което отнема живот. А до него се снимат усмихнати хора. До него и с него. Не с теб.
А ти стоиш самотен. Защото си велик. И огромен. Победител. И ми е жал да теб. И ти пожелавам да стоиш там още хиляда хиляди години. Със сапогите в жегата. И да гледаш живота. В който тебе те няма, братушка. Поне докато носиш шпагин те няма.
Хаха. Драги Льошка. Заваля. Над града заваля. От време на време гърми и святка. Святка, за да видиш по-добре, че тебе те няма, нищо че си там. А вали за да измие насрания ти задник. Тъй де. Увоня ми любимия град на лайна.


Р.А.

Няма коментари:

Публикуване на коментар