Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 24 август 2017 г.

ЖАБЕШКИ БУТЧЕТА

Преди години. Събота. Пазарен ден. Седя пред магазина и чакам пазарът да се разотиде. И те ти един приятел води двама юнака. Некакъв ги подлъгал, да наловят жаби и да му продадат жабешки бутчета. Колкото успеят. Те наловили 3.7 кг., ама оня го нема. Немат пукнат грош. Продоват ми ги за валута. По виденово време беше. Когато обраха банките, а доларът гонеше 3000 лева. Приятелят знае, че умирам за миди, скариди, рапани, охлюви, гълъби и всякакъв дивеч. И ги купувам. Всичките. За 20 дойчландмарки. Набързо затварям, минавам да купя тефлонова тава и след час съм на село. Баба ми пристава на акъла. Пали печката на двора, аз слагам тавата и почвам да панирам бутчета. А тя ме пита, защо тавата е като нова, ама съм я загорил. Обяснявам И какво е тефлон, смея се и продължавам пърженето. И тя помага. Знае какво пържа и не пробва.
По едно време минава една съседка. И я пита:
- Какво мирише толкова хубаво?
А баба. Срам я е да каже, че жаби готвя:
- Абе Роси е натрепал гълъби. Сега пържим бутчетата.
Съседката:
- Много обичам гълъби! Мъжът ми преди да умре редовно ловеше по тавана.
Положението е извън контрол. Не може да си напълнил една тепсия с бутчета и да не поканиш жената. Баба го прави. Оная взима, притваря очи и мляска доволно. И повтаря. И сяда на приказки пред тавата. След половин час става. Тавата е наполовина, ама има още 3 плика бутчета. И казва:
- Никога не съм яла по вкусни гълъбови кълки. И не са жилави.
Аз се смея с гръб към нея, баба я изпраща и се връща. И мърмори:
- Не е яла!? Сигурно е така. Затова яде като невидела. Добре , че виде козите да се прибират. Иначе щеше да оплюска целата тава. А мъжът И ловил гълъби, ама друг път. Не умееше да убоде куче у дупе.
После се мръква. Бутчетата са на масата. Всичките. Един чувал бутчета. И всички сме около масата. Баба, мама, бащика, синовете... И се почна големото ядене на жабешки бутчета. А половината останаха. Сам не успях да ги изям. Не помня другите какво ядоха, ама не куснаха кълките. Може въобще да не са яли. Как ще ядеш на една маса с човек, где яде жаби.
На другия ден си пия кафето на терасата. И баба излиза по пътеката от реката да нас. Носи тава. Отвън е като новата ми тава, ама отвътре белее като сребро. И казва:
- Абе, Роси, що не миеш съдовете веднага като пържиш. Беше загоряла цялата. Едва я изчистих с песък у реката...
Обещах никога повече да не загарям тави. И да ги мия. Хем ми беше смешно, хем тъжно за нея. Представях си, как се е мъчила. Вие знаете ли как се чисти тефлон с пясък, докато стените и дъното светнат като огледало. Помислила горката, че се шегувам, че черното се не мие. Обичаше навсякъде да е светло и чисто. И го правеше. Успешно. И да ми угажда обичаше. Един път бях наловил рачета за стръв. Щеше да ходя на нощен риболов. А тя ги намерила в мазето, изчистила и изпържила. Да се наям добре преди риболова. От где да знае жената. Обичаше ме. И аз нея. Щета голема беше. И бе пълна с изненади.


Р.А.

Няма коментари:

Публикуване на коментар