Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 24 август 2017 г.

РЕАНИМИРАНЕ

СЕВЕРОЗАПАЗДНИ ИСТОРИИ.
НИКОЛАЙ.
Хаха. стига сте ревали от болки у средния пръст. Слушайте нещо! Когато щеше да умра.
Не помня как са ме докарали до реанимацията. Събуждам се. Боли ме всичко. По мен датчици, кабели и маркучи. До мен неколко умиращи, неколко неумиращи и бели престилки. Особено едната. Опъната по опъната снага. Навежда се. Красота. Ще се живее. Ако ще да само за това, где е под престилката, ама ще се живее. Има още няколко неща, за които си заслужава да се живее, ама нямам време да мисля за тях.
После идва една санитарка:
- Искате ли да пикаете.
Обръщам очи да я погледна. Ужас. Представям си как ми го държи и пикая. Грозна. А не мога да си представя, как жена ще го държи ей така. За нищо. Без нищо. И отказвам. И питам дали мога да отида до тоалетната. А една бяла престилка с мъжки глас. Явно докторът:
- Мани го. Като намокри леглото ще разбере!
После се излежавам. После моля една сестра да ми махне кабелите, та да отида до тоалетната. Казва ми, че съм луд.
После до мен един умря. Дойдоха и го изкараха. А на мен ми се ходи до тоалетната, та ще се пръсна. Ама не знам дали ако махна кабелите, после ще ги свържа правилно. И идва нова сестра. Добра. Млада. На годините на големия син. Питам я дали иска да ми стане снаха и я моля да ми даде листове и химикал. Дава ми-. После отива някъде. Оставам с петима умиращи. И чертая схема на кабели и маркучи. После махам всичко от мен. И съм в тоалетната. Пикая. Пикая. Пикая. Три системи. После лягам и свързвам кабели и маркучи. Ама се обръщам обратно. Да гледам монитора, где беше над главата ми. Трябва да зная кога ще умра. А той пищи тихо. Немам пулс. Умрел съм. Ама не съм. Забравил съм два кабела. Та пет дни се надлъгвахме със санитарки, сестри и доктори. Ама никоя не го пипна. На шестия ден разбраха, че ще живея. И ще ме местят. Идва лекуващият и казва:
- Ти си ми слабост. Има една стая с две легла, та ще те сложа там. И нема да слагам друг, докато те не изгоня.
Та се преместих. На самоход. После се довлякох до кафемашината. Таман си пускам кафе и те ти докторът:
- Кво правиш тук?
- Бре докторе, иди на очен. Не видиш ли?
- Виждам. Кой ти е казал, че може да пиеш кафе?
- Никой докторе не ми е казал, че не мога. Може ли да те питам нещо?
- Питай! Дали си зле?
- Не бе докторе. Кога ще мога да еба пак.
- Па от где да знам. Не съм петричката врачка.
После уточнява:
- Когато можеш.
Аз допопитвам:
- А да пуша? И водка да пия.
А той:
- Избираш. Или двете последни или първото.
И изчезна без да уточни.
А аз се прибрах в стаята. Отворих прозореца. Навън бе януарски студ. Кафето топло. Цигарата ароматна. И реших да живея.
Опа. Забравих. Цигарата я изпросих от един. Даде ми две. Кой пие кафе без цигара?
А наздраве! Що пуша ли!? Па кой не пуши когато пие водка?


Р.А.

Няма коментари:

Публикуване на коментар