Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

ПЪТ

Има и такива дни. Събуждаш се. Гадно. Не помага и душът. Гадно. Не помага и кафето. Гадно. Не помага и Пърпъл. Гадно. Поглеждаш през прозореца. Гадно. Прекрасно слънчевостудуно утро с планина в далечината. Гадно. И решаваш да се махнеш. Ей тъй. Без цел и посока. А колата не пали. Гадно. Обаждаш се на приятел. Да ти отпусне неговата. Отпуска я. Да не поверваш. Гадно. 
После тръгваш. Натам, накъдето е предницата на колата. Излизаш от града. И караш. Без цел. И решаваш на третото кръстовище да свиеш вляво. И го правиш. И отиваш към полето. После решаваш да свиеш пак вляво. Пак на третото. После стигаш река и мост. Никога не си ги виждал. Слизаш и хвърляш камъни в реката. И чупиш слънцето. И явно парче от него отива в главата ти. Става светло. Гадното е изчезнало под една скала, навела се над един вир. Удавено. И виждаш деня. Прекрасен есенен ден. После пак палиш колата. На седмото кръстовище свиваш вдясно. И стигаш на края на пътя. Натам е поле. Зад него планина. После се връщаш три кръстовища назад. И нова начало. И караш. И не знаеш къде си тръгнал. И къде ще стигнеш. А чувството е прекрасно. Все едно плаваш в океана. И откриваш самотно дърво насред полето. Огромно. С оброчен кръст под него. После откриваш колиба. Не си виждал колиба от векове. Сламена. После откриваш ограда. После стадо овце. После крави. Мостове. Чешми. После гори. Дъбови. После сърна. Насред пътя. Не те вижда. Обърната назад. Явно я гонят кучета. Ловен сезон е. Това те подсеща да се не шляеш по гората, та да не станеш трофей на некой неизтрезнел ловджия. После манастир. После села. Черкви. Седнали на припек хора. Стадо кози и дядо Стефан. На 84 години. Яд го е, че синът му е дошъл, а него няма кой да му вземе реда с козите. И на другите децата си идват. После река. После планина. И сняг. И пътят свършва. После се връщаш. Пътят никога не свършва. Никога. Никога. Даже и да свърши. Малко назад, вляво на второто кръстовище и напред. После палиш фарове. А в главата ти е светло. Даже подаряваш живота на един подранил заек. А той стои пред колата и не бяга. Явно ти благодари. Ако знае колко е вкусен задушен, нямаше да стои, а щеше да изчезне като дим. После спираш на язовира. Тъмно е. Над теб звезди. Във водата звезди. В главата звезди.
А от града се носи прекрасна музика. 
Май пее Азис.
После пукотевица. В небето летят светлини. Звездите изчезват.
А един сом се вдига от дъното. Събуден от дивотията. И гладен. И мечтае да порасне огромен. И да изяде и Азис и тия где пуцат и го будят по никое време. После хапва една дива патица със счупено крило и отива да спи.
После се прибирате. После излизате да помогнете на приятел. После се прибирате с кило днешно свинско. Наливате си водка и го хвърляте на скарата. Що цял ден не сте се сетили да ядете. Преситени от емоции. И слънца. Много слънца. Родени от онова, где счупихте в речния вир.
Това е. Ако не сте тръгвали наникъде, пробвайте! Когато човек тръгне наникъде, винаги стига някъде. Ако не вервате, питайте Колумб! Той така стигна до Индия.
Или най - добре питайте мен! Нищо, че най - често стигам до кривата круша. Като тръгна нанякъде, винаги стигам до нея.
Като тръгна наникъде, стигам навсякъде.

Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар