Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

АНЕТА



Имам една сестра. Зрела и умна жена. Все ми прави забележки, че не съм пораснал и че още не ми е дошъл акъла. А тя улегнала. Деца, внуци...
Та зима е. На село сме. И грабваме шейната. И ските. И един найлонов чувал. И правим пъртина към детството. Аз отпред. Зад мен сестрата. Зад нея деца. Газим в снега към Чука. Баир с три слога и грам равно място за спиране. Там, где спирахме, разорана замръзнала нива. В края на баира ограда от бодлива тел, след нея дървена ограда, а след нея плевника на ПетлЕто.
Стигаме. Пръв се пускам аз. От средата. За да преборя страха. После слагам ските на рамо и се качвам към върха. Стигам. Слагам ги. И политам. Преди оградата спирам някак си. Жив. Децата се спускат от ниското с шейна и се смеят. А Анета я няма. Виждам я на върха. И се пуска. По точно полита. С найлонов чувал. След първия слог лети два - три метра. След втория седем - осем. И се върти. После лети с главата напред. Стига нивата. А главата се бие в замръзналите бразди. Так, так, так, так,так, прас, так, бум, так, прас, бам... И се върти. Нивата свършва. Ама бодливата тел не я спира. Не я спира и дървената ограда. Спира се в плевника. С глава. Здрави са само той и тя. Ограда няма, няма тел.
А децата се смеят. Аз тичам към нея. Ужасен. А тя става. И се смее:
- Видя ли бе? Видя ли? Едно време ми не даваше да се пускам от върха. А то не било страшно. Жива съм. Ти що си трима?
Та аз тримата я заведох до нас. И дванадесетте деца помагаха. Според нея. Те го и списъкът на децата: Олга, Борил, Гого и Ивелин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар