Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

ЖИВОТ

Та понеже обичам предизвикателствата, те ми отговора на тия где ме предизвикват. На тая снимка съм аз. Годината е 1978. Доказателството, че годината е тая и че на снимката съм аз, е снимката, на която съм аз. И не отговарям на предизвизвикателството със снимките, а на предизвикателствата на Емо, где смята, че през 1978 година е могло да се живее.
Та Емо, живееше се. И то как се живееше. Погледни снимката. Живееше се страхотно. Животът бе прост. Чернобял. Като снимката. Черни сака, черни престилки и бели ризи. Та не е ли страхотно, всички да сме еднакви. Чернобели. Ако искаш да си различен, махаш престилката и обличаш пола. Като тая девойка до мен. Що ядове бра с тая къса пола, не ми се говори. То и аз ядове брах с тая пола, ама това е друга тема. Или ако искаш да си различен, махаш сакото. И оставаш по бяла риза. Пак чернобял, но различен. Стига да искаш. Най - много да ти намалят поведението или да те пратят в ново училище.
Та се сетих.
 Тая година навърших 16 години. И почнах да играя волейбол с мъжете. Стефан, Цуки, Иван, Бизона, Милчо, Стефан, Ваньо... И я. И понеже всички бяха с поне 6 години по - големи, ме обичаха. Обичаха ме и девойките, що познавах мъже, па и бех убав. Не колкото сега, ама биваше. На ден получавах купон за храна. 2.40 лева. За тогавашните стандарти за ученик, бях милионер. Често Стефан ми даваше по 3-4 купона, що много се мъчех. За храна. 2.40 на битовия стигаха за три по сто слънчев с алтай. Или за четворка кебапи с бутилка Гъмза. Ама скука. Чернобяла. Таман се научих да продавам купоните на келнерите по два лева и да ги изпивам веднъж седмично в нощния, класният научи, че тренирам с мъжете от два до четири. А тава по онова време бе престъпление. Тогава трябваше да учим за ВОСР, КПСС и БКП. И ми забрани.
Та си направих живота цветен. Тренирам, ама се крия. И един ден ще тренираме в двора на гимназията. Само при мисълта какво ще стане, получих мозъчни сърбежи от кеф. От време оно обичам да вбесявам.
И точно в два сме в двора. Студ. Играем футбол. И виждам класния на стълбите. Пешев. Вика ме с показалец. Виждам го, ама се правя, че не го виждам. Що знам, че ще побеснее. Така десетина минути. И Цуки:
- Роси, Пешев те вика.
Поглеждам изненадан към класния и отивам към него. И го гледам в очите. Газя през снега за по - пряко. По гащета. И заставам пред него. И го гледам в очите. А той гледа встрани. И над мен:
- Какво правиш тук?
Аз:
-Тренирам, другарю Пешев.
Той:
-За теб режим няма ли?
Аз:
- Е па няма. Имам тренировки. Партийният секретар на града е разрешил.
Следват два жестоки шамара и команда:
-Марш във вас!
А аз:
- Веднага след тренировката се прибирам да уча. До шест. После ще тренирам с училищния отбор.
Следва бърза поредица от шамари, при което от фланелката ми излиза медальон. С богородица на него. Подарък от едни зелени очи, где помня до днес. Той го къса и хвърля в снега. В белия сняг остава една черна дупка. Космическа. Медальонът изчезва в нея завинаги. После Стефан хваща класния за гушата. Защото лично той е говорил с Петко Михайлов. Да свие перките на стария ремсист Богдан Пешев, та да не бърка спорта с режима. Що аз го бях помолил. Пешев само партията слушаше.
Та друже, Емо, страхотен живот беше. Чернобял. А сега кво! Всички различни. Нема кой един медальон да хвърли в снега. И хиляда партии. Коя първо да слушаш!?


Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар