Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

ПРИКАЗКА

Имало едно време. Така почват всички приказки. Ама моите свършват така. Та на приказката.
Преди време имаше едно момиче. Не много красиво. Ама както знаете, не много красивите неща, са прекрасни. Та това момиче не било много красиво. Било прекрасно. И имало всичко. Нямало само две неща. Шапка. И печка на двора.
И един пролетен ден излязло по чаршията. А там имало шапкар. Верно имало шапкар. Не що е приказка. И И дал една шапка. И я снимал с нея. Станала почти съвършената снимка. Само нямало печка.
Минали години. Шапката останала някъде в миналите дни, миналите жилища и спомените. Момичето пораснало. Пораснала и внучката. Времето цъкало. Цък. Цък. Цък....
И един ден спряло. Защото се появила шапката. После момичето седнало и се сетило, че иска печка. От тухли. На двора. И я направило. И я запалило. После заспало. Момичето. Не печката. Печката горяла. А момичето сънувало. Обелени колене. Училище. Първа целувка. Първа любов. Срещи. Раздели...
После се събудило. По - точно я събудила внучката. И я попитала:
- Бабо, защо печката гори? В нея няма дърва?
А бабата я целунала. Внучката. Не печката. И печката се разбумтяла. Печката на двора. Где гори ако има дърва.
Или спомен... Или целувка... Или мечта...
Или некво екогориво. Да не смърди. Да гори. Като например екообич.
Или само обич. Най- обикновена обич. Нелицензирана.
Та имало едно време. Ама го няма. И никога няма да го има. Има днес. Ще има утре. Едно време го няма. И не ви трябва.
Днес е днес.


Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар