Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

ДЖОНИ

Хаха. Сетих се оня ден за Джони.
Преди много години. Тъщата иска куче. Зло. Взимам едно. Малко. На два месеца. И И го карам. А то яде и расте. И получава име. Джони. Единственото куче, где не получи от мен име Куче.Тъщата зла, невестата зла, ама я, Гопето и Ивелин добри. И Джони се чуди дали да е добър или лош. Поотрасна и получи раздвоение на характера. Към кокошките на тъщата добър. Лош към яйцата на кокошките на тъщата. Мразеше ги в червата си, затова ги ядеше още топли. Кокошките на съседите ги ядеше студени, що ги трепеше и заравяше. Ядяха му се и котки, ама бяха по пъргави. Обичаше децата. Невероятен глезльо. Строен и красив. С невинен поглед. Мразеше каруци, колездачи и Васко. Съседа. Надя я обичаше. Съседката. Та един ден тъщата го дала на един от едно село на 50 километра. Що И се дояли яйца. Домашни. Вече никой не ни посрещаше в петък вечер. С три обиколки около колата и лягане по гръб. Да го погалим. После още три и пак по гръб. За деликатеси. После се наяждаше, поглеждаше ни надменно и отиваше да гони кучките. Беше ни мъчно, ама след месец го забравихме. 
И една неделя излизам, а пред портата куче. Кожа и кости. Ама Джони. Гледа тъжно. Разревах се с него и изяде половин пита кашкавал. Ама не тръгна по кучки. Влезе в двора. Изморен. Добър. И легна до колибката. И там остана. Завинаги. Поне така мислехме. После изял яйцата на кокошките на тъщата. Що ги мразеше. 
Следващият петък бе там. Напълнял. След два петъка пак бе там. Дебел. И тъщата:
- Това да ми го махате от главата! Нема синджир, где да го удържи. Изяде три кокошки на Кольо, на Гошко отворил качето със сирене и изял половината, а на Велика влязъл в мазето и изял всички буркани с месо. Отворил капачките.
А Джони я гледа невинно. И маха с опашка. Добър.
В неделя се прибираме. Джони ще става гражданин. И стигаме. Де ла Видин. Отварям вратата и таман да го хвана и вържа до блока, той изчезва. Блок Кольо Фичето. Зад зъболечението. Отсреща е музеят, а срещу него е счетоводната ми къща.
След два дни една от счетоводителките, Веселка, гледа през прозореца и казва:
- Гледайте онова куче какво прави! Ще умра от смях
И гледаме. Джони. Две зъболекарки са си взели банички. А той пред тях. Не ги пуска. Те тръгват да го заобикалят, той пред тях И кляка. И ги гледа в очите. После му дадоха от баничките. Погледна ги високомерно и ги пусна. После изяде подареното. После го повиках. Не дойде. Изгледа ме като депутат електорат. И тръгна нанякъде.
После често го виждах пред скари и магазини. За последен път го видях пред магазин Видин. Лежеше. Един излезе с една торба от месарницата на Неко. Джони стана и тръгна след торбата. Повиках го. Позна ме. Бях купил пици. Хвърлих му половината. Помириса я, погледна ме надменно, обърна се и тръгна след торбата. Пицата остана за помиярите. Джони бе куче. 
Още го обичам. Легнал по гръб до колата, махащ с крака и чакащ до го погалим. Ако го видите му дайте кокал. Или кюспе. Умираше да яде кюспе. Останало след риболов. Черно, стройно куче, с кафяви крака и бели гърди. И едно клепнало ухо. Лявото. За оправдание. 
Че не е чул нещо.
Това е.

Р. Антов

1 коментар: