Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

ФОБИИ

Току що се наложи, да прескачам от терасата на съседа на моята. Що бравата ми се счупи. Вие дали друго си помислихте!? Седми етаж. И седя и се сещам за фобиите, които имам. Четири. Фобия от висико, фобия от тясно и затворено, фобия от зъболекар и фобия от малоумници, где се правят на умни. С първите три съм решил да се преборя, що ми се скача с бънджи и ми се лети с планер. И що трябва да си оправям зъбите. И що ми писна да спя на отворени прозорци и да треперя и умирам в асансьор. Та с първите ще се преборя, що са придобити. Последната ми е заложена в гените. Та как придобих първата.
На бригада сме. С ей тия две девойки и още стотина човека. И копаме. Строим България. Некой може да каже, че Тодор Живков я е построил и нея, и още три като нея, ама не е. Ни един ден не дойде да копа с кирката, а Людмила да рови с лопатата.
Та сме заседнали и полегнали пред една крайпътна кръчма. Млади строители на социализма. Другите пият бира, що друго нема, а аз гледам небето, що не пия бира. И отвесните скали. И два орела над тях. И ме засърбява мозъкът. Ставам и казвам:
- Ще се кача на ония канари.
Другарите и другарките се смеят, аз изтупвам пръстта от кецовете и тръгвам. Преди това ловя бас. С Юри. Що знам, че и да го загубя, слънчака ще го пием двамата. Първо е лесно. Пътека. После пътеката свършва. Но се върви. После стигам до отвесните скали. И тръгвам нагоре. Кръчмата е кибритена кутия, а хората колкото мухи. Влакът, где пуши е като детска играчка. Искър е поточе. Нагоре и нагоре. Почивам и пуша. И пак нагоре. И по едно време вече няма как нагоре. Скалата е гладка. Опитвам, оглеждам и оглеждам. Мразя да губя. Тоя път съм загубил. И тръгвам да слизам. И идва кошмарът. Не виждам къде ще стъпя. Вися на ръце и опипвам с крака. После на малко да се изпусна. Треперя. Та така до едно по - широко място. И сядам. Пуша няколко цигари и знам, че тук ще остана. Страхът е превзел де що има мозък и гънки. Треперя. И пуша. Пуша. Пуша.... После лягам на козирката и гледам под мен. Да видя как да продължа. A долу Юри:
-Айде бе! Кво си се панирал!?
Това ми трябва. След половин час съм при него. А той:
- А на бас, че ще се кача на канарата?
Ловя бас. Втори. И го губя. Минава на дваестина метра от козирката. Седял и оглеждал. И се качи. После слязъл по някаква туристическа пътека.
Та вечерта изпихме три бутилки слънчев. Две от мен и една от него. И май нещо ни наказаха. Що не сме копали, а сме катерили камънаци.
Та първата ми фобия е от там. От високото. Надявам се да я преборя. Чух одеве, че комшията излиза за нощна смена. Преди молко пък комкийката се прибра от втора смена. Ще прескоча пак терасата. Ей сега. Докато е у банята. Да се не уплаши.
Па да става кво ще.


Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар