Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

ФОБИИ

Bonum mane, друзя мои дорогие!
Та понеже си лекувам фобиите, ще ви разкажа как получих втората си фобия. От тесно и затворено. 
Карлово. 10. 10.1980 година. Новобранска рота. Във великата Българска Народна Армия. Наборна. Не като днешната. Натовска.
Та великата армия е брала кукуруз, за да помогне на великото социалистическо селско стопанство. И въпреки брома, който всеки ден лапахме чая, си има природни закони. Та с една засукана селскостопанска труженичка обменихме феромони, а после и хормони у горичката до ккуруза. После се прибрахме. И вечерта сме в спалното. Лягаме каталясали. И съм съборен на земята. С дюшека. И над мен рев:
- Новобранец скапан, значи мойта .утка ще .беш! А старото тук лъска бастуна. Стани!
Аз ставам. Той реве срещу мен:
-Ти тежкар ли си? Ти тежкар ли си? Кажи бе киртак! Ти тежкар ли си? Ще те побъркам!
Вече съм буден. И бесен. А когато съм бесен обичам да вбесявам тия, где са ме вбесили. Цялото спално е будно, но лежи по леглата. А аз:
- Тъй верно, другарю младши сержант. Тежкар съм.
Оня онемява. За минута. Щърчи с половин глава над мен. Мазен. И после:
- Атом отзад.
Аз падам.
Той:
- Стани. Атом отпред.
Така падам и ставам десетина минути. После той пак щърчи над мен. И пак:
- Ти тежкар ли си?
Аз.
- Тъй верно, другарю младши сержант!
Чладшито е бесен, а аз щастлив. Следва нова заповед:
- Падни! Пълзешком напред! Делфинче.
На непосветените ща кажа, че делфинче е да пропълзиш под първото легло, да пропълциш над второто, под третото, над четвъртото.... И така десетина минути.
И пак е над мен:
- Сега тежкар ли си?
Аз:
-Тъй верно.
Оня пенясва. И следва:
- Пълзешком под пътеката!
А пътеката е един парцал, опънат между двете редици легла. Бил е пътека по царско време. Двама новобранци я повдигат, а аз се мушкам под нея. Прах, тясно, мръсно... А аз пълзя под нея. И стигам до препятствие. Не мога да мръдна напред. Вече съм се задушил. И адреналинът нахлува до ноктите. Напъвам се, тя излиза от там, где е захваната и се изправям. А над мен мазната физиономия на младшито. Рева. Безпомощен. И го хващам за гушата. С дясната ръка. Скачат тримата ефрейтори, где ни водеха новобранска рота. И ме бият. Зверски. Не усещам нищо. Не го пускам. Сълзите се леят. Искам да го убия. И почти успявам. Усещам как коленете му омекват. После тримата спират да ме бият и се съсредоточават върху ръката ми. Това го отърва.
Та под пътеката получих фобията. Към казармата също имам, ама не е страшна. И да ви кажа, не съжалявам, че исках да го удуша. До края на службата не ме подгони стар войник. Ще смееш ли да гониш некой, где ще те удуши. Те не знаеха, че съм добричък.
Приятен ви ден!
пп.Сега отивам да пия кафе. Ще сляза с асансьора. Сам. Не ме е страх.


Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар