Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 9 януари 2017 г.

АНЕТА

Хаха. И аз се присещам по некое време, за некое време. Деца сме. Анета е по - големо дете, що е по - малка. Така е не само с децата. После го разбрах. Големите хора са най - малките хора. Порастват, лижейки задници на по - големите хора. Отиват високо, високо, ама стават все по - малки. Като самолетите. И изчезват.
Та на думата. 
Деца сме. Баща ни се прибира на обяд, за да обядва. Всеки ден. И първо минава през тоалетната. Външна. На село. И сестра ми решава да му погодим номер. Аз да я затворя, а той като отвари, да го уплаши. Речено, сторено. Виждам тати да идва отгоре по пътя, и я затварям. И излизам да го чакам. Идва и се запътва към тоалетната. А аз чакам да се уплаши. И малко преди да стигне до нея, отвътре се чува рев. И викове на умряло. Анета:
- Пусни ме бе! Пусни ме! Защо ме затвори? Нищо не съм ти направила. И що ме биеш?
Баща ми я пуска. Тя го прегръща през краката и реве:
- Бати ме заключи.
А до тоалетната растеше дрян. Още го има. От него си режех пръчките за наказанието. Различни размери. Според вината.
Тоя път баща ми я избра. Още я помня. Ането, а ти помниш ли?!
Та ангелчето невинно, Анетка, се уплашило тати да я не бие. Той не я пипаше с пръст. Татината тя. И изревала. А аз отвлякох боя за двамата. Винаги го отвличах. Що бях по - голям и издръжлив. Ама после тя отвличаше своя. Заработвах моя авансово.


Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар