Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 4 февруари 2016 г.

ДЕН КАТО ДЕН.

  Свършвам работа. Слънцето току що е изгряло. Небето е на портокалови парченца. Февруари, а все едно е пролет. Прозорците по високите етажи светят като светещи портокали. Не съм виждал светещ портокал, но ако има, така ще свети. Тръгвам към колата, а кучето Кучето се сплита в краката ми, подскача, дърпа ме за ръката и не ме пуска. Играе му се. Посочвам с ръка към нищото и казвам:
 - Дръж! Дръж! 
  И то се втурва да държи нищото с весел лай. Това е част от играта. Когато се усеща, че е измамено е късно. Паля и тръгвам. То ме гони до първото кръстовище, а аз надувам клаксона. Така е всеки път. Прехвърчат искри от обич. 
  После свивам към Кауфланд. Обичам да пазарувам рано. Пред мен един носи шейна. По средата на пътя. Не бързам и карам едва едва зад него. Стотина метра. Обаче един ме настига. И свирва с клаксона. Зверски. Оня само що не скача на капака ми и изпуска шейната. Спирам и чакам да я вземе. И отнасям неколко псувни. Що карам по пътя, а не по тротоара.
У магазина десетина човека и двадесетина работника. Намръщени.
 - Добрутро! - казвам. И се усмихвам.
  За мен нема добрутро. Нема усмивки. Кво става!? Оня ден целият свят се смееше. Получавам едно добрутро на касата. И едно как съм пазарувал. И намръщена усмивка.
 - Дал бог добро! Идеално.
  После сядам и тръгвам. И виждам един познат до колата. Винаги недоволен. Оня ден ревеше срещу просветния министър. Спирам пред него, да не би да трябва да му помогна нещо, а той ми се хили. Най - после усмихнат човек. И ми вика.
 - А женко, сега да те видя!!
 - Е що?
 - Кат ти вземат инвалидната пенсия, кво ще правиш, а?!
  И се смее. Смея се и аз. И му казвам:
  -Днес си щастлив. Мани мене! Кунева ще става просветен министър. Сбъдна се желанието ти.
Усмивката замръзва на лицето му. Мрази Кунева в червата си. 
  После пак тръгвам. После решавам да пия кафе. И точно спирам пред магазинчето, един приятел излиза и зяпа у облаците. Натискам клаксона на два метра от него. Свири като влак. Рипва на място и кафето отива на плочките. Спасих го от изпиване. После отнасям една усмихната псувня, едни други познати се смеят от една маса, а неколко човека ме поглеждат лошо и се качват на тротоара.
  После взимам две кафета. Нормални. Моето със сметана. Без захар. Неговото без сметана, ама със захар. После си говорим за разни работи. После минават две наши познати, не ни виждат и аз им свиркам. Фиууууууу... Фиуууууууу....С уста. Не поглеждат. После подвиквам:
 - Галеееее! Галенцееее!
  Обръщат се и двете. Ухилени. И се връщат. Да ми откъснат ушите. Поне така каза Галя:
 - Леле, ще ти откъсна ушите. Колко по дъртееш, толкова по - голям идиот ставаш.
 - Не бех аз. Антон беше. Аз не умея да свиркам. Той владее тоя занаят перфектно. 
  А Антон се смее. Той май не е спирал, откакто изля кафето. После взимам още две кафета. Едно дълго, едно късо. Без сметана. Без захар. Разни хора. Говорим и се смеем. За някакви неща, где нормален човек няма да се смее. После тримата тръгват на работа. Изпращам ги с поглед, а те ми махат над главите си и не се обръщат. Знаят, че ги гледам. Поне невестите. Фен съм на убавите женски дупета. Само на гледката, ей. Особено ако имат и глави. Пълни глави. После се чудя, накъде да тръгна. Както казах, хора разни.
  Та пиша това и още се чудя, накъде да хвана. Май ще хвана гората. Зимна пролет е. А там може да викам и се смея на глас колко искам. И никой няма да ме помисли за луд.
  Приятен ви ден!

 Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар