Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

петък, 26 февруари 2016 г.

ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА ЗАЕК И ЛОВЕЦ. БЕЗ КУЧЕТО.

 Покрай яретата се сетих една история. Всичко в нея е истинско. Заек, зима и ловец. И ние.
 Петък вечер. Прибрал съм се на село и излизам до кръчмата. Дим. Сладникав мирис на мастика, ром и евтин коняк. Сладки приказки на по чаша, приятели от детството и партньори за нощна партия бридж. И един от съседната маса мъкне зайче. Живо. Сивокафяво. Като диво. За мезе. И го слага на масата. Да го видим преди да го заколят. А то едно уплашени, тупка му сърцето и свива уши. Ставам и им купувам 30 кебапчета. По десет на човек от компанията им. А заекът е прибран в нас. У специален кафез, а не при другите. И име има. Кебапчето.
 На другия ден баба, бог да я прости, е инструктирана. Храна да има постоянно у кафеза и да бъде оставен да изживее годините си. В неделя си тръгваме. 
 А заекът си живее живото. Баба се грижи за него като за малко дете, децата му се радват, а той заприличва все повече на Пеевски. Дебел и щастлив. Така две години. Когато децата го вадеха от клетката, едва ходеше. Те пък едва го вдигаха. 
 После си идваме един зимен петък. Късно. Децата искат да видят заека, ама баба не може да намери ключа за портичката към зайчарника, за която никога не е имало ключ. Пием по ракия и идва вечерята. Заек. Сварен и запечен у фурна. С праз и домати. Така както ги обичам. Поглеждам въпросително баба. А тя:
 - Не е вашият. Тоя е от другите.
 А аз гледам заешкото месо. Тлъсто като свинско. И ми потекоха сълзи. Без майтап. За оня уплашения заек, где го откупих с 30 кебапчета. И пих ракия. Вино с туршия за мезе не става.
А на сутринта децата ми казаха, че дебелият заек е избягал през нощта. Видели му следите у снега и ги е страх, да го не изяде некой вълк. На обяд ядоха пак заек с праз лук и домати. Никой не бе куснал от него предната вечер. Май те го и изядоха. Или кучето. Не помня вече.
А на другия ден се прибираме към града. След Смоляновци от вътрешната страна на мантинелата гази в снега, с гръб към нас, ловец. Зад него по пътя срещу нас бяга заек. Нашият заек, ама по слаб. И малкия умря от кеф. Хем вълкът го не е изял, хем ловецът не го е видял. А големият попита:
 - Сигурен ли си, че е Кебапчето? Той едва ходеше, а тоя бяга!2
 А аз надълго им обяснявах, че заек, докато стигне от село до тук отслабва. Особено ако е глезен у кафез, а бяга през снега.
 После го виждахме още няколко пъти. Пред село, до Варна, до София, в полето, планината...
Ако не вярвате, питайте децата! Аз и досега го виждам да пребягва пред колата. Или да изскача от някой храст. Сивокафяв и див. Може пък верно да е избягал оная петъчна нощ. Ако баба беше жива, щеше да ми каже. 
 Това се сетих.

Р. Антов.

Няма коментари:

Публикуване на коментар