Място за вашата реклама

Ако искате моите весели, интелигентни, любопитни и търсещи читатели да видят първо Вашата реклама, свържете се с Деда си Ванга и ще го уредим!

сряда, 5 август 2015 г.

ЗА ВЕЛИЧИЕТО НА БРИГАДИРСКОТО ДВИЖЕНИЕ И КОФАТА С ВИНО.. и некои други неща.

 Това е една истинска история от славните бригадирски времена. Есен. На бригада сме в консервната фабрика у Свищов. Общежития и квартири пустеят, а ние спим в едни бараки по 50-100 човека, заградени с ограда. Нема где да заздравиш дружбата с некоя колежка. Работи се на поточна линия. На норма. От време на време ходим да берем кукуруз, грозде и домати, що социалистическото суперземеделие не може да ги обере. А комбайни нема. Та на думата.
 Строили са ни една вечер като овце и ни четат конско. Никой не слуша, ама ония не спират. Командирите. Най - големите строители на социализма. И чувам.
 - Напускате района на бригадата без разрешение.
 Аз от строя:
 - Е па с разрешение не може да го напускаме, що не разрешавате.
 Гробна тишина, после оня продължава:
 - Постоянно взимате болнични.
 Аз.
 - Е па взимаме. Тежко болни сме. Оня ден брахме грозде у снега.
 Гробна тишина, а оня продължава.
 - Пиете алкохол.
 Докато кажа, че пием и вода, па и некой компот, един от командния състав, промъкнал се зад мен като партизанин у мандра, ме лови за гушата и право у щабната барака. Пишат заповед за изгонване от бригада. Не изпълнявам норми, а работим на поточна линия. Как става това, не знам. Бегам от района на бригадата, пия и развалям морала на девойките. А изгонване от бригада, тогава значеше изгонване от института.
 На другия ден съм при зам. - ректора по учебните въпроси. Преди това съм минал при вузовския секретар на комсомола. Селски ми е. Спокоен съм, че нема да ме изгонят, ама никой не знае. Оня бие по масата, крещи, изкарва ме терорист, фашист, и кво се сетите. После поглежда у часовника и казва:
 - Сега е десет часа. Хващаш рейса и отиваш в Горна Студена! Сега само те местим, а не те гоним. И в единадесет да ми докладват, че си на полето и береш домати!
 В 11 часа съм у селото. На площада. Нема кьорав човек. Нема кого да питам, где се берат домати. Ама гледам, че отварят кръчмата и седам. Там съм израсъл. У кръчмата. Кой ме познова, знае. Обичам миризмата на тютюн, ром, мастика и идилията там. И си поръчвам един слънчев. После още един. После още еден и още един. После си поръчвам наденица. Друго нема. С "Гъмза". Друго нема. Хапвам, пия втора бутилка и рейса с бригадирите идва. Тъкмо плащам, и към мен идва един възрастен човек от селото. И ми казва:
 - Ей, момче, напълни ми душата. Много убаво пиеш, много пиеш, ама и много се държиш.
 После се настанявам, а вечерта съм пак в кръчмата. Сме. Приятели много. И оня човек идва, и ме вика отвън. После сме в тях. Пълни една кофа с току що прекипяло вино и ми я дава. Ама да му я върна. Като се изпразни. Да почерпя.
 После кръчмата е зарязана, седим на площада, отпиваме и говорим. Некой колега и колежка се награбят по социалистически. Тогава имахме здрав морал. Не като сега. Абе въобще, имаше доста здрави неща. Некой дрънка с китара. После идват едни от селото. Наливам и на тях. Има и една бременна. Съпругът И започва да се заяжда по селски с мен. Казвам спокойно:
 - Остави ме бе, братче! Вчера ме изгониха от бригада. Не искам да ме изгонят от тая още утре!
 Оня се ежи като петел. Аз пак:
 -Недей бе човече! Ако искаш, ще те бия като свърши бригадата.
 Оня полита към мен, а аз съм с ръце в джобовете. Да се не изкуша. И замахва. И е на земята. Един колега, где е зад мен, го нокаутира. Същия после стана полицай. Току що го питах, у кое село беше това.
 На другия ден съм в щаба на бригадата. Ама селският щаб. Що съм  пребил оня. А аз така и не си извадих ръцете от джобовете. Размина ми се. Командирът ми беше приятел.