Място за вашата реклама

Ако искате моите весели, интелигентни, любопитни и търсещи читатели да видят първо Вашата реклама, свържете се с Деда си Ванга и ще го уредим!

неделя, 3 май 2015 г.

НЕВЕРОЯТНО ПРОЗРЕНИЕ ЗА СВЕТА И МЕН.

 Събуждам се в неделя. Чувствам се някак странно. Правя кафе, сядам на терасата и се чудя, какво става. Светът отвън сякаш се е смалил. Планината е станала по-малка. Небето е станало по-малко. Хората по-малки. По-малки са и облаците и слънцето. И големите дървета са малки... Нещо се е случило с мен, но не знам какво. После, докото взимам душ, ме осенява прозрение.
 Чувствам се така от скромност. Станал съм най-скромният човк на света. Сещам се, че скромноста краси човека и докато се съм под душа, се поглеждам у огледалото. Верно е. Станал съм най-хубавия мъж на света. От много скромност. После, докото седя у фейса, ме осенява и друго прозрение. От скромност се поумнява. Май на света по умен от мен е само Паулу Коелю. Само той може да ръси по големи глупости от мен. Ама май не е. Досега не е казал нищо за свирките.
 После ме осенява най-великото прозрение.

САМО ДОБРИ НОВИНИ. 03.05. 2015. И НАЙ-ДОБРАТА НОВИНА.

 Днес е неделя. Новините са както вчера, оня ден и оная година. Само имената са други. Непал, Донбас, Ислямска държава.... Утрепани, самоутрепани и недотрепани. Насилие, природни бедствия и войни. Злоба и деградация. Търся добрата новина, но я нема. Накрая я откривам. От първи май е, но я има едва днес. Ако беше лоша, щеше да я има не на първи май, а още на 30 април. Ето я:
 Четирима младежи спасили 93 годишен старец. У село Усойка. Рискували са живота си и са угасили огъня. Ей тъй. Безплатно. Що са хора. Нема имена, нема ордени. Няма да ги награди нито патриархът, нито президентът. Ордените са за други. За тия, другите, где творят лошите новини. Ама от една добра новина следва друга добра новина. Не всичко е загубено у тая държава. Ще ни бъде. Въпреки силикона и чалгата. Все още има хора.
 После търся още добри новини. Намирам ги у новините за времето. В планините ще е прекрасно за разходки. Ама веднага друга. В планините ще духат ураганни ветрове. Зарязвам четенето, и тръгвам да търся добри новини. И ги намирам веднага.
 Навън времето е прекрасно. В далечината виждам заснежени върхове.

МУЛАТКАТА И ГОЛЯМАТА МЕЧТА.

 Лято. Слънцето е портокал от изток, плуващ в червено небе. Над водата се стеле лека мъгла и още по лек хлад. Въдиците са хвърлени още по тъмно и сега чакат. Това им е основното занимание. Да чакат. Понякога дочакват. Кафето ухае на безгрижие и белозъба мулатка. Иван пали цигара и отпива от аромата, притворил очи.:
 -Какво му трябва на човек?!
 -Щастие.-каза Миро.
 -Това сега какво е?-попита Иван.
 -Това е нищо. Обикновено бразилско кафе със цигара. Ще съм щастлив, когато хвана риба. Най-голямата риба.
 -Дано!-каза Иван и пак отпи.
 Лъхна ветрец и подгони мъглата. Тя побягна към слънцето, което вече бе станало истинско слънце, в истинско синьо небе. 
После мъглата стана на облак и тръгна нанякъде.Чу се жужене на пчела. Във водата, жив планински кристал, изпляска риба. Някъде запя чучулига. По поляната  пробяга закъснял заек...
 -Това е щастие. Да седиш и да не правиш нищо. И да не мечтаеш за нищо. И да не мислиш за нищо. И да не искаш нищо.Просто трябва да си щастлив. Не мисли за тая риба! Знаеш ли как мирише щастието?-попита Иван.
 -Не мисля! Щастието не мирише. Мечтая да хвана най-голямата риба.-каза Миро.
 И тогава едната въдица дочака. Огъна се и авансът изпищя. Иван не мръдна. Миро скочи и засече. Рибата бе там. На другия край. Най-голямата риба. Риба мечта. Тя теглеше към свободата, но Миро бе на другия край. Сега се бореха две мечти. Мечтата за свобода и мечтата за най-голямата риба. Рибата гонеше своята мечта, а Иван ловеше мечтата.
 След половин час рибата лежеше на поляната. Всяка нейна люспа беше дъга със слънце. Хиляда дъги, с хиляда слънца.

 -Пусни я!-каза Иван.
 -Никога.-каза  Миро.
 Кристалната вода до брега се бе размътила. Пчелата не жужеше. Чучулигата не пееше. Слънцето вече припичаше здраво. Рибата потръпна и дъгите изчезнаха. Остана  една голяма риба с хиляда големи люспи.
 Иван си наля още кафе и пак запали. Запали и Миро. Въдицата остана на брега. У водата вече нямаше голяма риба.
 -И сега какво! Що не ловиш!-каза Иван.
 -Какво?-попита Миро.
 -Друга риба.-каза Иван
 -Та аз улових най-голямата. Друга такава няма.-каза Миро.
 -Тогава сигурно си щастлив?-попита Иван.
 -Не съм.
Няма ги пчелата и чучулигата. И водата е мътна.-каза Миро и погледна към поляната.
 Там лежеше уловена и мъртва мечта.
 После ловиха риба. Двамата. Стандартна риба.