Място за вашата реклама

Ако искате моите весели, интелигентни, любопитни и търсещи читатели да видят първо Вашата реклама, свържете се с Деда си Ванга и ще го уредим!

петък, 20 март 2015 г.

Сърбежи

Малкият ми син е на две години. Февруари. Снегът се топи. Пуснал съм го пред блока с други деца. На вратата се звъни. Комшията. Лови ме за ръка, не казва нищо и излизаме на терасата. А отпред огромна локва, отстрани сняг, а още по-отстрани деца, превиващи се от смях. А моят юнак се засилва, плъзва се в локвата, претъркулва се няколко пъти и излиза. И пак същото упражнение. Захласвам се и аз. И те ти, жената:
- Какво се смеете толкова? Я да видя!
От смях не мога да ѝ кажа, че е по-добре да не вижда. И тя вижда:
- Абе, вие идиоти ли сте!? Детето е замръзнало. Ще взема точилката и ще почна от вас. Веднага прибирай детето! И ще има пердах.
Успокоявам я:
- Споко! Нищо му няма. Като поизмръзне, ще дойде.
След 5-6 минути юнакът се прибира. Като видра. Няма сухо местенце по него. И нема по-измръзнал човек от него. Ама няма и по-щастлив от него. Смеят му се даже и обувките.
И жената излезе човек. Като го видя, не се сдържа. И вместо бой, падна смях.

Сърбежи

У втори клас съм. Февруари. Студ. Реката е замръзнала. Прибирам се от училище. От моста до нас виждам как там, где водата пада у цигански вир, се върти нещо червено. Само там се вижда вода. Вирът е замръзнал. Оставям чантата на пътя, и газя у снега до реката. Червеното е топка. Почти нова. Моя е. Стъпвам на леда, и тръгвам към нея. Стигам до ръба на леда, но не ми достига много малко, за да хвана топката. Излизам, намирам една здрава пръчка и се връщам. Лягам по корем и я прикарвам до мен. Хващам я, и точно когато се изправям, ледът се чупи. Топката обаче се търкаля до брега. Аз се мъча да се кача на леда, той се чупи, аз се качвам, той се чупи. Накрая някак излязох. Бррррр. Грабвам топката и бегом у нас. После баба, Бог до я прости, отиде за чантата ми. Мама беше заета да ме загрява. С шамари. Тогава немаше закрила за децата.
П.П. Забравих. Топката беше спукана.

Сърбежи

За сърбежите:
Зима е.  Със сестра ми сме вече улегнали хора,  ама ни е засърбяло у главите.  На село сме. Взимаме децата и отиваме на пързалка.  Аз съм нарамил ски,  а тя тегли шейна и найлонов чувал със сено в нея.  Стигаме и виждаме пързалката.  Предния ден е било топло,  снегът се е стопил и после замръзнал.  Стръмен леден склон с три синора от по метър високи.   Дълъг около 200 метра с дървена ограда в края.  Пускам се два пъти със ските и спирам,  преди да съм се утрепал.  Децата се возят отстрани с шейната.  Кефят се,  кефят и мен. В един момент гледам,  сестрата се качва на върха с чувала.  Изтръпвам.  Опитвам се да я спра, но не става. Страшно е да сърби дебелоглав мозък.  Виждам,  как сяда на чувала и полита. Скача от първия слог и пада на главата си.  После бие страничната ограда и се завърта.  Удря дърво и се върти като пумпал.  Второ дърво,  скок,  дърво,  дърво,  скок,  дърво.  И накрая спира.  У оградата.  И добре,  че спре,  що иначе щеше да строши плевнята на петлето.  И сега немаше да ще да ни пасе овцете.
Хаха.  Ането!!!!

Още за лисиците

За лисиците, кучетата, кокошките, жените и истинските мъже.
Едно време, в едно село, с една истинска жена, живееше един истински мъж. Той имаше истинска пушка и истински ловни кучета. Там живееше и истинската жена. Тя хранеше истински кокошки и пържеше на мъжа си истински яйца, в истинско палмово олио. И всички бяха щастливи. Но...
Един ден една кокошка изчезна. После друга. После още две. Ужас. Капанът бе сложен и в него се хвана лисица. Златно-бронзова. Дива. Със зъби.
Кокошките се разлетяха. Кучетата лаеха отдалеч. Жената пищеше. А мъжът, нали е истински мъж я хвана с мрежа и я затвори. У клетката, где едно време гледаше зайци. Дървена. И започна да я храни. Той храни, тя хапе. Той храни, тя хапе. И той, понеже се бе наобичал на жена, кокошки, пушки и кучете, я обикна. Но на третия месец вече немаше к’во да храни, що лисицата бе прегризала неколко дъски и избегала. У гората. И я заобича повече.
Но истинската жена, понеже не прежали истинските кокошки изпрати истинският мъж, да

За лисиците

За лисиците, кучетата, кокошките, жените и истинските мъже.
Истинският мъж, где седеше под истинското дърво и гледаше в следите, оставени в снега затвори очи и видя спомени. Видя истинската лисица, где я уби с истинската пушка. И усети, че по бузите му се стичат сълзи. Истински. Той не знаеше, че плаче, що никога не бе плакал. Нали е истински мъж. . А над дървото заваля сняг. Бял и пухкав. Заваля и над следите. Бе тихо. А той вече не беше истински мъж, а най-обикновен. Що плачеше. И бе толкова студено, че сълзите замръзваха по бузите му.
И тогава некой го близна по ръката. Отвори очи и видя. Лисица. Златно-бронзова. Усмихната.
И тогава лисицата проговори.
- Не плачи. Нали съм тук. И ти си тук. Стани и да тръгваме!
- Къде? - каза той.
- Накъдето ни видят очите.
- Откъде идва снегът? - каза той.

Въпросче

Абе, когато хвана риба, казвам, че съм уловил риба... Чудно ми е, когато не хвана риба, рибата казва ли, че е уловила рибар!

Приказка


Жега. Вятърът се е скрил в листата. Въздухът е като тетива на лък, опъната до скъсване. И звъни. Небето от синьо, става бяло. Слънцето изчезва. Гората изтръпва. Далечен тътен. Реката спира. Мирис на озон и дъжд. Всичко живо се крие где свари.
 После небето и земята се сбират. И почват див секс. Светкавица и тътен. Зевс. И незнам си коя. Сами са. Хера още не се е родила.
 А от гората излезе лисица.
 И почна да събира светкавиците. Гърмежите остави за лешоядите. После ги занесе в дупката си. Беше сбрала светлина до следващия път. Да и свети, та да види, где има още светлина. Та да прибере и нея. А все някога ще има на кого да я даде. У тъмното светлина може да види и хиената. А тя бе разбрала, че много светлина, се вижда с много светлина.
 После заваля пороен дъжд. После тих и напоителен. После лисицата огладня и излезе да търси какво да хапне. После намери една жаба и я изяде. Що беше гладна. И що не знаеше, че жабите стават принцове...
А принцесата, понеже немаше жаба, где да целуне, взе първата ѝ попаднала флейта и почна да свири.
После лисицата изяде една пуйка. Що се сети, че днес е ден на благодарноста... Оная, помилваната от президента. И подгони втората.

Евробиография

Понеже много хора ми правят забележки, че пиша само глупости, реших с нещо да съм полезен. Днес ще ви покажа как се попълва евроавтобиография. Дано ви помогна в търсенето и намирането на работа!

А В Т О Б И О Г Р А Ф И Я

Име: Аспарух Никифоров Сюлейманов-Иванов
Постоянен адрес: България
Настоящ адрес: България
Място и дата на раждане: Онгъла 681г.
Семейно положение: неясно
Мобилен телефон: алкател
Е-mail: нема

Образование:
Кво се сетите

Предишна месторабота:

Съвет

Ако я обичаш, преди да я пуснеш ѝ дръпни един як бой. Ако посмее да тръгне, значи не те обича. Стигни я, и я дотрепи!

Змия

 Седнал съм на скалата над вира. Водата е кристална, а коритото изчистено от пороя. Зеленина и слънце. Въдицата е пусната. В бързея проблясва сребристожълто кълбо. Пълно е с риба, а не кълве. Вече съм уловил достатъчно. Паля цигара и мързелувам пълноценно. Хич ми се не ще да клъвне, що ще трябва да ловя, ама ми е чудно какво става. Рибата се движи, а не пипа. Гледам, едно по-малко кълбо сребро се отделя и тръгва към брега. Жълто, сребърно, жълтосребърно. И виждам. Една голяма змия е захапала риба и я мъкне към брега. Ама са под водата. Змията се поизмори, рибата почне да се бори и да я мъкне към бързея. И пак. Към брега. Към бързея. Забравям въдицата. Борба за храна. Борба за живот. Накрая змията изпълзява на отсрещния бряг, но главата ѝ и рибата са във водата. Рибата пляска и тръгва към бързея. И дотук. Вече няма борба. Змията изпълзява и измъква мряната. От най-големите. Рибата само трепери. Скриват се в камъните. Змията ще обядва.

Писмо до министъра

Прочетох едно писмо до военния министър от един, где не ще да воюва с Русия, та реших и аз да му драсна два три реда.

ГОСПОДИН МИНИСТЪР,

И аз не ща да воювам. Не само срещу Русия, а не ща да воювам срещу никого. Навоювах се. Знам какво е война. Победител няма. Преди 30 години се ожених и се почна. Нападение. Отбрана. Примирие. Нарушаване на примирието. Огън и жупел. Ръкопашен бой. Лазарети. Две деца, где днес са с мен, утре с врага. Окопна война. От време на време вечери със заря, а после тихи утрини. И фугасни бомби. Ходене из минни полета. Разузнаване с бой и без бой. Сега съм вече в запаса.
При добро желание от ваша страна, бих ви помогнал. Пратете ми една повиквателна. Да
воювам с вятърни мелници. Не тия на Сервантес, а тая у Созопол. Готов съм да воювам с нея от първи юни до тридесет и първи август. Може и интернационален взвод да сформирам. С рускиня, украинка, шведка, севернокорейка, арабка и некоя черна като натурален шоколад американка. Едно време и рота можех да сформирам, ама остарех. Оръжие засега нема да ви искам. Имам едно старо, ама сигурно.
Вярвам, че така ще помогна на Вас и Родината си.
В замяна ще ви помоля две неща:
1. Да ми дадете бележка, че съм воювал за Родината, а не по плажа, що невестата на думи и сълзи не верва.
2. Да намериш тоя и тия, где не щат да воюват само с Русия и да ги пратиш на психиатър!
И после може да ми пратиш пак повиквателна. За Банско. От първи декември до първи март.

ПРИЯТНА РАБОТА, ГОСПОДИН МИНИСТЪР!

Подпис: ЕДИН ИСТИНСКИ ПАТРИОТ.

Кратко разказче

Сутринта се звъни на вратата. Отварям, комшията. Смее се:
- Това твое ли е? Беше на терасата. - и ми показва моя панталон.
Благодаря му от сърце и си го прибирам.
Та сега се сетих:
Ами ако нощес не бе духало, дали щеше да се смее!?!

Рибар

Морето бе пролетно-лятно. Вълните още не знаеха това,  и се блъскаха една в друга. От време на време, се завираха в някоя пещера, после излизаха, после пак се завираха... Изпразваха се и после пак се завираха... Там.. И пак... И пак...
- Харесва ли ти? - чух.
- Кое? - Попитах
И го видях. Селянин от селото. А той:
- Това, което виждаш.
А аз:
- Морето ли!
А той:
- Какво видя?
- Море. - Отвърнах аз.
- А рибите? - попита той.

Римляните


Коситбата бе към края си. Слънцето бе почнало да пари. Косите съскаха и ухаеше на билки.
- Добър ден, момци!
Шестимата се обърнаха.
- Дал ти бог добро!
Дядо Стефан се усмихна:
- По живо! По живо! Да избегате от жегата!
И отмина към дола.
Иван свърши откоса, взе манерките и тръгна към кладенчето след стареца. Водата извираше от една скала, над която имаше римско кале. Говореше се, че дядо Стефан на младини е намерил тук някъде римско светилище. После е взимал от съкровищата в него и е продавал. И не е казал на никого. Когато се разприказва, най-много да каже, че ще посочи мястото само на римляните. Когато дойдат. У селото го имаха за малко чалнат.
Старецът седеше до кладенчето и пушеше. Иван се наведе и гребна от бистрата вода. Един тритон, полегнал на дъното го гледаше учудено. После отпи и чу:
- Иване, май и ти си намерил светилище!
Вдигна глава и се зачуди за какво говори дядото. А той опъна от цигарата и рече:
- Поседни. Ще разбереш какво ти казвам. Едно време пасях овце. По тия баири. По цял ден бях сам. Баща ми бе починал. Нямаше с кого да обеля дума. Спях в колибата до кошарата. една вечер реших да оправя камъните до огнището. Разместих ги, а там три жълтици. Спестени явно от баща ми. На другия ден зарязах овцете, отидох в града и ги продадох. Купих си дрехи, това онова и вечерта у кръчмата. Едва ме познаха. Почерпих, а те ме гледат като утрепани. И шушукат. На другия ден изкарах овцете. Гоня ги по баирите, ама усещам, че не съм сам. Влязох в една сечина, и гледам, Петър и Стоян се промъкват към мен. Зачудих се, ама овцете беха уловили ливадите и излязох да ги върна. На другия ден същото. На другия пак. Влизам у гората, те след мен, овцете се пръснат, излизам и ги гоня. След неколко дни разбрах, че по селото се говори, че съм намерил светилище. Римско. Един ден влизам в гората, един след мен, овцете се пръскат, ама другият ги събира. Скришом. Да ги не сбирам аз и да не мога да стигна до имането. И се почна. Влизам у гората, единият след мен, поровя у камъните и легна на некоя поляна. Лежа цел ден, единия ме пази, а другия ми пасе овците. И понеже идваше време за коситба го измислих. На другия ден се скрих, а на по другия отидох до града. Купих това онова от ония пари, върнах се и пак почерпих. Вече целото село бе сигурно, че съм намерил нещо големо. Питат ме отдалече, а аз се усмихвам и черпя. От другия ден кой има, кой нема път, почнаха да ме навестяват в кошарата. Един донесе винце, друг ракия, трети хляб... А сиренето от мен. И питат, ама отдалеч. Вече не бях сам. После ми помогнаха у коситба, сбраха сеното. И дръвца ми пренесоха.
После се ожених. Отгледах две деца. По точно, селото ги отгледа. Косят, пасат овце, копат кукуруз, а аз от време на време отскоча до града и после почерпя. И от време на време кажа, че когато римляните дойдат, има да им казвам нещо. А римляните са децата. Синът е търговски представител у Рим, а дъщерята работи у неква модна агенция. Пак там. Ама кой се усеща, кога у главата му са златни свещници и олтари.
Та да се не чудиш, що те питам за светилище. Много косачи си сбрал. Айде да ставам, че път ме чака. Требва да наобиколя светилището.
Иван помага на стареца да стане и налива прясна вода. После тръгва към ливадата. Косите вече се не чуват. А една такава мисъл му просветва у главата:
У къщи има една пиринчена гривна. Довечера ще я лъсне, ще отиде на кръчма, ще почерпи всички и ще я изпусне без да иска. После бързо ще я прибере, ама така, че да я видят всички. И нищо нема да казва. Петима човека го видяха, че се забави с дедо Стефан у гората. Ако се забави с чужда невеста, ясно що се бави. Ако се забави с дедо Стефан, още по-ясно. И нема да мисли повече ни сеното, ни компира, ни кукуруза. Че го мисли селото, а он че мисли невестите.
А във въздуха се носи аромат на лято. И гласът на дедо Стефан:
-Айде, римлянииии!!!! Цел живот ли ще ви чакам!?!

Рибата

Най-после Иван успя да измоли една седмица отпуск. Сега вече бе на село. Въдиците бяха в багажника. Отби колата пред къщата, свирна с клаксона и отвори портичката. На терасата се показа майка му. Усмихна се:
- Добре дошъл!
- Добре заварил!
Влезе, здрависа се с баща си, хвърли багажа и каза:
- Излизам до кръчмата. На разузнаване. Утре съм за риба.
- Поне хапни! - каза майка му.
Баща му само махна с ръка, що гледаше финала на тенис турнир.
В кръчмата бе задимено. Миришеше на мастика и сладки приказки. Повечето маси бяха заети. Поздрави, огледа се, и видя дядо Илия. Взе две ракии и седна при него. Старецът го погледна, усмихна се и попита:
- Е що си не взе една ракия и за теб? Какво правиш? Къде си? Що си?
Иван се усмихна и каза:

Автобиография 16

  Зима е.  Вече овладяваме модерните оръдия,  воювали с Хитлер.  И учим марките натовски самолети.  И се политпросвещаваме.  Ленин, Димитров, Тодор Живков. Преди стрелбите на Шабла се ходи на полеви лагер на Дъбене.  Старите войници ни казват,  да се запасим със сланина и вафли.  Било голям глад.  Това правим. У торбите сланина и вафли.  Другото, где требва да е у мешките по устав, е скатано за като се върнем.
  За Дъбене тръгваме рано.  Небето е ясно, а студът, гарниран с вятър, е непоносим.  За 3-4 часа успяваме да запалим всички машини.  Сняг няма.  Свили сме се под брезента и треперим от студ.  Некоя цигара ни стопля.  Машините са отпреди втората световна война.  Малко по-модерни от оръдията.  Тръгваме.  Карлово - Дъбене са 5 километра.  През полето-повече.  Суха и замръзнала земя, техниката се троши ежеминутно.  Поне знаем, че когато стигнем, ще има топъл чай и храна.  Стигаме късно след обяд.  5 километра - 5 часа. Яли сме сланина, и от солта сме ожаднели здраво.  Спираме, а там нито кухня, нито водоноска. Навеждаме се да пием от реката, а тя мирише на сапун.  Вадим кирките и почваме да копаем около нея.  Да се просмуче, та да се напием.  Оказва се, че камионът е свалил палатките, но когато се е върнал за храна и вода, се е строшил.  „Джоган“.  Супермодерен.  Разпъваме палатката за спане.  Глад, жажда и студ.  Палатката е за 50 човека. Постиламе брезентите от колите, а върху тях одеяла, чаршафи и пак одеяла.  Вътре има две печки, заобиколени от нас.  По некое време пристига яденето.  След час и водата. Хапваме, и вътре става по светло.  Когато изваждаме и скатаното пиене, вече е пълно щастие.  Истинският ужас настъпва малко по-късно.  Тогава 50 човека си събуха обувките и окачиха чорапи и партенки да съхнат.  Противогазите не помагат.
 През нощта заваля сняг.  Бял.  Повечето офицери се прибраха тайно при невестите.  Полето бе нашарено със следи на зайци.  Наблизо имаше изкуствено езеро с диви патици.  Всички бяхме навън.  Машините и оръдията лъснати.  Ние правим снежни човеци и се замеряме със снежни топки.  По някое време изгря слънце.  Напалихме огън и започнахме да печем сланината.  Некои отидоха до близкото село за ром.  За у студа.  Старшината само се ловеше за главата, и се правеше на сляп и глух.  После един от старите утрепа неколко патици и два заека.  С автомат Калашников.  Поне половината месо по тях беше останало, ама го съсипахме и ядохме консерви.
  Привечер влязохме пак у палатката.  Сега там бе и смрад, ама и потоп.  Некои не бяха ходили на палатка, и бяха бутали брезента, та да съборят снега.  Сега от докосваните места течеше вода.  По завивките ни.  Ледена.
  Когато некой от офицерите се връщаше, се учехме да приготвяме оръдието за стрелба.  Не стреляхме.  Стреля се на Шабла.
  След две седмици тръгваме натам.  Всичко е натоварено у машините, а те на влакове.  У влаковете сме и ние.  Великите войници от една велика армия.  Малко неизкъпани и миризливи, ама аромат и величие вървят заедно.  Най-вече у конски вагон.  Нема началници. Те са у купета.  Тръгваме.  Имаме консерви и вода.  На една гара спираме срещу цистерни с вино. След 10 минути манерки, казанчета, баки и к‘вито съдове има, са пълни с вино.  Вода пак немаме.  Верно е бело, ама поне е много.  След още 30 минути пеем патриотични песни.  Например:
Мълчи бе, кир, баща ти пее.
За свойта мъка и съдба. .
. . . . . . . . . . . . .
Ти може би, живял си волно!?
И мойта путка си ебал. !?
Кога съм сърбал, чая блажен,
ти кафе с коняк си пил...
...
  С тази песен бойният дух се вдигаше до такива висини, че немаше нужда с оръдия да сваляме самолетите на НАТО.  Направо можеше да ги ловим с ръце.  Тогава немахме нужда и от командири.  Имахме нужда от майките им.  Тук там некои споменаваха и невестите им.
  После спираме на Толбухин.  Разтоварваме техниката и тръгваме за Шабла.  Февруари.   Добруджа.  Над нас небе без гълъби.  До нас нема и шипкови храсти.  Радичков се не учеше у училище.  Имаше следи от лисици.  И една батарея, от една велика армия, где допиваше последното вино.
  После стигаме полигона на Шабла.  Има спални помещения.  Има и баня, ама не сме по график.  Но има и друго.  На самия бряг над морето има басейн с минерална вода.  Забранен за къпане, що всеки момент ще падне от 50 метра.  С един приятел сме там.  Оня, где ядохме млякото с ориза.  Около три през ноща е.  Плуваме тихо.  Водата е 40 градуса, а навън -20 и вятър.  После излизаме.  Обличането започва от ушанката.  Прибираме се, и ядем вафли.  После спим.   Физзарядка няма. Яденето у стола е отвратително.  Лавка нема.  Сега Пеевски направи.
После, мръзнем, мръзнем, гладуваме, гладуваме и от време на време стреляме срещу морето.  И тия идиоти ме правят ефрейтор.  Що съм умеел да стрелям по морето.  Събирам и 17 дни отпуск.  Ама най-важното е, че има баня с минерална вода.  Всяка свободна минута съм там.  А вечер, у басейна.
  После, сред като сме хвърлили в паника шести американски флот, где дебне преди Босфора тръгваме обратно.  Стигаме у Карлово.  Тогава всички.  Нема жертви.  Взимаме и заплатите, май по лев и дваес на калпак.  Прибирам ги за членски внос и през оградата съм у Сопот.   После обратно през розите, а у торбата дрънкат троянска сливова, ром и бренди.  После и батареята се надрънква, а България спи спокойно.  Враг няма да допуснем.
  П.П. А неколко циганчици, где обикалят около оградата, допуснаха неколко войника да им бръкнат у гащите.  Допускът е между 3 и 5 лева.  Некой набори после ги допуснаха и до лечебницата.  Презервативи немаше. То и проституция немаше.
  КРАЙ НА АВТОБИОГРАФИЯТА, ЩО ПО ТОВА ВРЕМЕ СЕ ЗАПОЗНАХ С НЕВЕСТАТА, А ПОСЛЕ СЕ И ОЖЕНИХ.

Автобиография 15

  После се местим при старите войници. Вече спим 50 човека у помещение. Топли го една печка. Температурата е постоянна. Около 5 градуса. Коланите са ни свалени още първата седмица. Традиция от неколко години. Новобранец не се гони. Преди е имало издевателства, и един набор е тръгнал срещу порядките. Но това е само у нашата батарея. Над нас са танкистите и кашиците. По цяла нощ провеждат занаятия. Новобранците превръщат шкафчетата в танкове и БТРи. Бръмчат и ги бутат. От време на време стрелят, като удрят по тях. Дежурният офицер мълчи. Така е по лесно. Войникът трябва да слуша. И да се образова.
 Образоването над нас се провежда и тихо. На новобранец се дава кибритена клечка, с която мери дължината и ширината на помещението. После смета квадратурата у клечки. Ако сбърка, се налага по канчето. Канчето винаги е главата му. Иначе нема издевателства. У великите армии, това е недопустимо.
  А у батареята имаме стар войник с белези по лицето. Преди неколко месеца старшината го е наказал да измие кенефите. Той мие и докладва. Старшината идва, всичко свети, ама той бърка и дупката, изважда ръката си намазана с говна и маже по лицето на момчето с думите:
 - Маже, другарю редник. Маже. 50 сантиметра надолу трябва да се мие.
  После войникът така се е мил, че смъкнал кожата от лицето си.
  Ама това са дреболии. Най-важното е, че имахме страхотни оръжия. Тогава видяхме и зенитните оръдия, где ще стреляме с тях по ракетите и самолетите на НАТО. Врагът дебнеше, но не знаеше какво го чака. А това бяха истински 57мм автоматични зенитни оръдия. Това, че бяха стреляли през втората световна война, бе подробност.
 Сутрин некои тичаха. Други се бехме натичали, и си доспивахме под леглата.
 После отивахме към столовата. С песен.
 „Изправи се гора от стомана!
Изправете се бойни дула!
Изправете се в гневна закана,
Към врага, който носи война!“
 А се говореше, че у яденето слагат бром.
 Да не сбъркаме дулата. И враговете.

Автобиография 14

  После дойде първи октомври. Казармата. Карлово. За пръв път видях баща ми да плаче. После разбрах що.
  На портала надпис "добре дошли". В един склад ни раздават дрехи. Зимни. Циганско лято, а аз съм с вълнени дрехи, с няколко номера по-големи. Кеф. Спим 50 човека в едно помещение. Баня няма. Има мивки. Сутрин ставаш и бягаш 3 километра. После се оправяш и закусваш. После маршируваме. Жега, пот, а баня един път седмично.
  После сме в полето над поделението. Тичаме и викаме ура. С противогази. Жега е. Писва ми, и когато тичаме към Сопот, лягам е един танков окоп. Наоколо урааааа, урааааа, а аз си хапвам трънки от един храст над мен. Блаженство. Юнаците гонят натовските армии към дерето и обратно и ме кефят. После тишина, и рев над мен:
- Ей, кир, скатаваш се, а!?! Бегом! Падни! Стани!
После всички почиват. Гоня натовци сам. Ама вече има химическо оръжие. И съм с "газ, чорапи, наметало". А е жега.
После почивам с атом отпред, отзад, отляво, отдясно. Демек ставам и падам според посоката на атома. Този ден наборите си починаха за моя сметка, а аз не умрях.
  После обяд. Гладен съм на вълк. Ям бавно, що така съм свикнал. Всичко у една чиния. Ядеш първото, триеш, после второто, триеш, после десерта. С лъжица. Вилици нема, що сме велика армия. Десертът е мляко с ориз. Мразя го. Подавам чинията на бакарите, обаче вече няма. И разбирам, че най-много вече обичам мляко с ориз. Изебавам на глас фамилията на бакарите до девето колено,  и вечерта установявам, че мога да пълзя под пътеката, просната между леглата. Пълзя, прах е и се задушавам. Опитвам се да изляза, но някой я е настъпил отпред. Полудявам. Напъвам се, тя се измъква от под леглата, а пред мен един ефрейтор се хили. Старо куче е, ама чужд. Недосегаем. А аз съм на седмица служба. Ама той само си мисли, че е недосегаем. Посягам, и го хващам за гушата. И стискам, докато другите ме дърпат и налагат. После кротко правя лицеви опори. 100. 200. Докато вече немам сили да псувам, даже и наум.
  На другия ден пиша писмо на нашите. Яде ми се мляко с ориз. Пращат ми. Взимам колета и с един приятел сме на полосата. Ядем тайно, що ако е явно, ще го изядат ефрейторите, где ни водят новобранската рота. После лежим, пушим и гледаме небето. И му казвам:
- Абе, пич, знаеш ли още колко има да служим!?! От единия до другия край на небето.
После ревем двамата, що сме осъзнали цялата трагедия.
  Бегом до хоризонта с манерка за мъгла.
  После, тъй като не само армията ни бе велика, ни пратиха да берем кукуруз. Беше паднал ранен сняг. Тогава имахме и велико селско стопанство. Великата армия береше кукуруз с бабичките у снега, а после половината батарея се разболя.
  А аз намерих лек. У Сопот имах съученици. Учеха как се правят взрив, бомби и пушки. Та те ми носеха лекарството. Анасонлийка. 60-70 градуса. После почнах да прибягвам до Сопот. Цивилизация. Бегам, стоя един час и бегам обратно. 4-5 километра. През розите.
  А после се заклехме. После ни дадоха гарнизонна отпуска. Да хапнем и пинем. За мен бе първа и последна. По лесно бе през оградата.

Стихче

Тази вечер подгоних лисица, а стигнах звезда.
Поседнах до нея и после попитах:
  - Ще дойдеш ли с мен за да стоплим света?
А тя ми отвърна:
  - Аз светя... За топлото има дърва.

ХаХаХа...

Как се лови риба

Преди малко се връщам към нас и съседчето ме вика да ми покаже нещо. Таблет. Купило си го е само. Та се сетих за оплаквачите от безпаричие, безработица, скъп ток и скъпа ракия. Ето историята със съседчето.
Лято. Тръгвам за риба и го взимам. На десет години е. У трети клас. Времето е чудесно. Седим до реката, въдиците са пуснати. Рибата кълве слабо. Гледал съм клипове как се промива злато и съм взел едно подобие на корито. Изравям дупка у едни корени и повтарям видяното. След неколко корита, на дъното проблясват златинки. С лупата се виждат. Показвам му ги, ама то ги не вижда. След доста време отделям 3-4. Големи колкото връх на игла. Вижда ги и ми казва:
- Ще ме научиш и мен. Ще промивам що събирам пари за таблет.
Обяснявам му, че за таблет трябва да промие хиляди такива корита, и виждам, че се отчайва. Но виждам и капачки от буркани, пръснати по пясъка. Стотици. Реката ги е изровила. Звъня на сестрата, и тя ми вади от нета телефон на вторични. Обаждам се. Купуват ги. Казвам му, и то

Приказка за добро утро

 Едно време имало едно царство. То имало цар, царица и принцеса. Имало и много поданици.
Всички били щастливи. Нямало болести, ядене и пиене имало в изобилие, всеки работел колкото, каквото и когато иска. Хората се обичали и правели много деца. Здрави и щастливи. Даже когато умирали, били щастливи.
 Може да не ви се вярва, но е било така. А е било така, защото царят бил добър. Ама и мислел. И защото в царските градини растяла най-голямата лоза на света. Отгоре на всичко била вълшебна. Не че правели вълшебно вино, а че всяко зрънце грозде било вълшебно. Ако човек изяде едно, се сбъдва всичко, где си пожелае. За цяла година. Царят освен добър, бил и умен. От лозата хапвал само той. И пожелавал такива неща за царството, че всички били щастливи.
 После принцесата станала мома за задомяване. Царят обявил конкурс за младоженец. Печелел най-добрият. По душа. И принц станал един овчар, где бил толкова добър, че не хапвал агнешко и по цел ден решел и си говорел с овцете.
 После царят умрял.
 Овчарят станал цар. И се замислил. Това не бил правил никога. И ето какво измислил, понеже бил добър, а не бил мислил никога:
 Никой не може да пожелава нищо вместо друг. Всеки ще е щастлив, ако се сбъднат желанията му.
 Когато гроздето узряло, дал на всеки човек у царството по едно зърно. Зърната били излапани на момента, и почнали да се случват странни неща.
 Принцесата се обзавела с 12 789 нови принца.
 Появили се 55 879 царски палата.
 Появили се 55 879 нови царе.
 67 985 невести се преселили при комшията.
 Появили се нечувани и невиждани болести.
 Къщите почнали да се палят самички.
 Добитъкът помрял.
 После умряло и царството.
Останала само лозата. И десетина овце и кози. И един пръч и един овен. Те ядели гроздето и били щастливи. А били щастливи, що си пожелавали само едно:
 На другата година пак да има грозде!

От дедо ви Роси.

Автобиография 13

  А иначе училището си вървеше. Тройка за три години имах една. Четворки десетина. По френски. Другото бяха двойки, петици и шестици. Един път Ицко ми писа двойка по физическо. И Гюверски по пеене.
  Преди класно по математика се сбирахме у квартирата ми. Тошко и Емил като отличници, решаваха задачи, по-слабите ги учеха. Аз като домакин пиех виното, где носеха обучаваните. Пари не взимахме. После пиехме всички. От един чайник. Съучениците, где знаеха заниманията ни, казваха че Тошко, Емил и Роси учат незнаещите да сметат обем на чайник. У единадесети клас на класното се падна една задача, где бяхме решавали. А математичката ми беше селска. А това бе сигурно доказателство, че задачите ги получавам предварително. И ефектът бе поразителен, нищо, че не беше верно. Първо изпатих аз. Всеки ден на дъската. Там решавам задача, где е избрал мой съученик от нейния сборник. Задача със звезди.
  После спряхме уроците и изпатиха тия, где учеха.
  А най-много изпати чайника, що остана празен и ръждяса.
  А аз реших, да не кандидатствам у МЕИ. Намразих математиката.
  Класно по български. А у киното дават "Коса". Пиша 20 минути, предавам тетрадката и у киното. Джонова ми пише петица. Дава класните и ми казва:
- Пиша ти петица, що немаш един цитат. И що нема нищо общо с това, где трябваше да пишеш. И що за пръв път некой изписва 5 страници за 20 минути.
  Немаше по-добра душа от нея. А "Коса" гледах след това безброй пъти. Та и сега.
По физика имах неколко двойки. Бехме на екскурзия у Русе. Събрали сме се в стаята на едни момичета. Тайно. Проверка. Едно момиче казва, че нема никой външен. Физикът продължава нататък. Ония двамата ми ортаци изчезват. Аз оставам, ама проверката е проверила, че ме нема у стаята, где требва да ме има. А след като ме нема у стаята, где требва да ме има, значи ме има у стая, где не требва да ме има. И проверката се сеща, че у стаята, где не трябва да ме има, ги има най-убавите девойки. И се връща. Чукат пак. Аз илизам през прозореца на некаква тераса, паля и се разхождам. И некой вика по мен. Портиерът отпред:
-Не мърдай! Не мърдай! . .
  Ама аз мърдам бързо. Скачам обратно и право на шамара на киро физика. После идва портиерът. После милиция. Не съм крадец. Милиционерът се смее и ми намига. Ама и терасата не било тераса, а козирката с неоновия надпис. И с оголените кабели за тока. А валеше.
  Та заработих намалено поведение, шамар и неколко двойки по физика за следващата година.
После реших да кандидатствам право. Ходих на курсове по история и български. У София. Зимната ваканция. Разполагах с 2 лева на ден. Един "Честърфилд"и една принцеса. . И докато съм бил там, един циганин скочил на баща ми с нож. У кръчмата, где работеха с мама. Що му не е дал бира. И баща ми го пратил у болница. С ръка. А държавата реши да ги съди. Циганина за опит за убийство. Баща ми за незнам какво. А партийната секретарка, се явила като свидетел. У кръчмата е влизала само на девети септември, да яде печени прасенца, ама знае. И казала, че баща ми е расист, и ако така продължава, ще се стигне до убийство. А адвокатът казал, че расист е държавата. Расист към българите. И повече нищо не казал. Циганина го осъдиха, а баща ми го уволниха. За три самоотлъчки. После го върнаха. А го върнаха, що едната ми баба, от 1931 година, си пишела в едни тетрадки за всичко важно, где се случва в селото. Та в два тия дни, где били посочени като самоотлъчка е бил там. Единия ден в кръчмата е имало диверсанти, где искали да отидат в чужбина, ама без печат у паспорта. Та се разпитвали всички где ги гонили. А на втората посочена дата е имало кръщене. У кръчмата.
  А кръчма без кръчмар нема.
  После той напусна.
  И нещо правото спря да ми харесва.
  А треньорът по волейбол обеща да помогне за ВИФ. После ми удари един шамар, и ВИФ бе пратен при правото и МЕИ.
  Срещнах го преди десетина години. И се напихме.
  Хаха. Нали помните кога свършва детството. То и писанията станаха по тъмни.
  Ама ако не е тъмнината, никога няма да оцениш светлината.
  И да я търсиш.
  Някъде тия години улових заек. Див. Беше легнал в люцерната и ме гледаше. Не спеше. Не мигаше. И не бегаше. Заекът е най-смелото животно. Нема по-велико нещо от това, да пребориш страховете си. После го затворих в кафеза. На другия ден го пуснах. Беше четвъртък. У магазина беха докарали месо.
  А мен още ме е страх от зайци. Имам белег.

Автобиография 12

  А цветя имаше много. И у дворовете, и у гробищата до гимназията. Там пушехме. Ученическо БТ. 80 мм. За у междучасието.
  А у училището първо бе физзарядката. Раз, два, три. Раз, два, три. В студ и пек. Здрав дух в здраво тело. Задължително. После влизахме като овце. На входа даскали. Униформа и прически. Не помня, дали ни проверяваха дали сме си изрезали ноктите, ама проверяваха дали сме си изрезали косата. А не си, а скубане до ухото и у бръснарницата. Хаха. Сега се сетих. Тогава всичко бе по план. И колкото по са закъсвали бръснарите с изпълнение на плана, толкова по къси са ставали прическите ни. Тъй де. Цивилизовани времена. Едно време когато бръснарите закъсвали, по-къси ставали хората. С една глава.
  След училище слизахме до лятното кино. Седяхме по облегалките на пейките и пушехме. А седяхме по облегалките, що седалките бяха изцапани, що седяхме по облегалките и цапахме седалките.
  И си говорехме. За оня ден. За днес. За утре. Понякога се разхождахме сред скалите. Понякога се целувахме. Със зеленооки момичета, где имаха слънца в очите си. Жълти слънца у зелени очи.
После хапвах у закусвалнята 4 кебапчета и черпех един зевзек една бира. У понеделник и вторник. После си купувах 4 кутии цигари и свършвах парите.
  После станах богат. Взеха ме да играя волейбол при мъжете. У „Б“ група. Не че бях добър, а че беха длъжни да има и юноша. Даваха ми 30 лева на месец. Тодор Живков ми даваше 10. Наще 4х10. Купонът от волейбола бе 2.40. И тъй като на тренировки не винаги ходеха всички, Стефан ми даваше по 2-3 купона. У битовия с един купон се взимаха 3 кебапа с гарнитура и бутилка "гъмза". Друго вино немаше. Един слънчев бряг бе 90 стотинки. Имаше и мастика. Обикновено продавах купоните на некой келнер за по 2 лева.
 Над битовия бе туристическата спалня. Там спяха екскурзиантките. Обикновено на последния етаж. По-близко до Бога, и по далеч от изкушенията. Оттогава имам фобия от високото. По гръмоотвода се качвах до последния етаж. Като Тарзан. Ама един път се крепих на прозореца половин час. Станчо, помниш ли?
 А един път тренираме в двора на гимназията. За мен нема режим. И те ти класния. Пешев. Ремсист историк. Не е разбрал, че за мен нема режим:
- К‘во правиш тук?
- Тренирам.
- За теб режим нема ли?
- Имам разрешение.
- От кого?
- Питайте треньора!
- Мен никой ме не е питал.
  И пяс, пяс. После грабва иконката с богородицата от врата ми. Оная с младенеца. Непорочната. Подарена ми от едни зелени очи. И я къса. И я хвърля в снега. Там е до днес. У снега. Бог бе забранен. Забранени бяха и абортите, ама не баш.
  А у парка имаше алея. По нея бе безопасно да се разхождаш от 17:00 до 19:30. Дотогава се разхождаха даскали и следяха за дисциплината, режима и морала. После целувахме момичетата. У режим на режим. У осем се прибирах. Заключвах стаята си отвътре и излизах през прозореца навън. И ходех где си ща. А излизах през прозореца, що имаше проверки. И понеже бех любимеца на класния, често навестяваше хазаите. И те честно му казваха, че съм се заключил и спя.
  А една зима у стаята ми се появи мишка. Първо се опитах да я утрепя, но после станахме приятели. Качваше се на коляното ми. Най-много обичаше орехови ядки. После хазяйката я улови и утрепа, що забравих да и кажа, че имам питомна мишка. А може да ме е било и страх да го кажа. Що ще ме помисли за див, щом имам питомна мишка. И ще ме изгони.
  Тогава токът беше много евтин, затова имах печка на дърва. Пернишка. Имах и закачалка. И маса до прозореца. Да ми е светло, като чета. И кат ми притъмнее, по лесно да излизам от прозореца. На масата имаше грамофон и плочи. Отгоре бе Пърпъл. Май у Япония. Най-отгоре. Един ден я забравям не у калъфката, и слънцето я изкриви. И докато не преместех игличката, ми пееха за некакъв смок и уотър. Смок бях виждал у село, ама кой бе уотър не разбрах. По 1000 пъти ми я пееше. Не знаех английски. По руски имах 6.
  После узряваха ягодите. Беряхме с песен. После сбирахме сено. И пеехме.
  А некои не пееха. Беха останали на поправителен и слушаха сръбско.

Автобиография 11

 И като станахме комсомолци, започнаме и ние да строим комунизма. Избрахме си комсомолски секретар. Убавица с черни коси и огромни очи. Аз носех знамето. Нищо, че съм прос. С две моми. Учехме до май месец, после ягодите узряваха. А понеже немаше мераклии да берат, беряха децата. На норма. Безплатно.
 Та се сетих. До нас на село живееше една жена, интернирана от Варна. Баба Пенка. Имаше невероятно красиви вещи, но най-красива бе една книжка - "Езопови басни". Голяма, с твърди корици и страхотни рисунки. Помня рисунките. Грозде и лисица, врана и сирене. Та тая баба работеше в горското. После разбрах що там, а не у общината. Просто не е трябвало да чете. Басни. И ми носеше диви ягоди. На китка. Почина у село. Сигурно когато е умирала, е виждала Варна.
 Та вече съм у осми клас. У гимназия няма да уча, що знам от братовчедите, где учат у електрото, че гимназистите са лиги. И решавам да кандидатствам у Враца. Не у затвора, а у строителния техникум. От Видински окръг приемат трима. Там съм. Сигурен съм. Завършвам с една петица по рисуване. Другото са шестици.
 Не уча за изпита, що е по математика. Отиваме и влизам. Наще са отвън. Решавам трите задачи и излизам у 10 часа. И се прибираме. След една седмица излизат резултатите. Изпита съм издържал с най-голяма оценка от всички. 5.87. И съм с най голям бал от всички. Ама съм първа резерва. Влизат две момичета и едно момче от видинско. После разбрах, че едното момиче е осиновено от баба си, та да стане дете на активен борец. Другите не знам кой ги бе е осиновил, ама бяха там, а аз не. Сигурно некои партизани, где станали кметове.
 Нема значение. Директорът успокоява наще, че винаги има отказали се, и ще вляза... Но тая година не се отказва никой, а аз съм пропуснал всички срокове за записване в техникум. И наще ме записват у гимназията. У Белоградчик.
 И детството свърши. А детството свършва, когато разбереш, че някой е откраднал една твоя мечта. Що има право на това. Конституционно. Дадено му от чл. 1 от конституцията на НРБ.
 И съм на бригада. У Върбово. Спим до една стара черква, у която гледат овце. На комунистите им трябват овце, не Бог.
 И берем малини. По 15 касетки на ден.
 Онова девойче от Чупрене учи някъде далеч. Тук има друго. С кестенява коса и огромни сини очи. И бера по три касетки. За мен. Другите за нея.
 После училище. Събирахме сено. У Гранитово. За овцете. Първата ми оценка бе двойка, втората и третата също. По алгебра 2 при Велков. После видях, че наранявам само наще. На никой не му пукаше. И почнах да уча. После се разболях от некви жлези. Слава богу, не тия, где мислите! Два месеца не ходих на училище. Стоях у село.
 После се върнах. После дойде нова година. А аз бях вече в отбора по волейбол. С Тошко, где е у средата на снимката. Винаги бяхме втори. Първи бяха тия, от техникума за ДВГ у Видин. Нали е техникум. Другите техникуми ги биехме редовно. И да ви кажа, хич ми не беше зле.
 После дойде нова година. Тая снимка е от следваща. И момичето е друго. Онова от бригадата ме заряза. Повечето момичета обичат да им береш малини.
 А аз берях цветя.

Автобиография 10


 И ето я другата история. Лято. Лагер. Пионерски. На Фалковец. До реката. Жега, ама не ни дават да се къпем, що сме на пионерски лагер, а не у гората. И риба е пълно, ама реката е недостъпна.
Има турнири. По шах. Играя зле, ама бия. И вече съм доста напред у класацията. Давам шах и мат на едно момче. Той прави рокада, и избягва мата. После ме бие. После научавам, че когато си шах, рокади не може да правиш. Ама даскалът, где е съдия е от неговото училище. Нема и преиграване. Битият бит. Това е последна партия шах у живота ми. Вече играех бридж, а после и покер.
 Имаше турнир по борба. Боря се с Милко от Гъмзово. Още ми горят ушите. Да си добър борец не е задължително да знаеш хватки. Трябват здрави уши.
 После ни дават мляко за закуска. Не обичам, ама съм гладен. Хапвам, и почвам да се смея:
- Тия са сложили у млякото захар!?! Вместо сол!?!
 После ми се смеят всички. Захар се било слагало, не сол. По-после, на село, баба ми казва, че
като дете не съм обичал сладко. Особено у млякото. Та са слагали сол вместо захар. И сега не обичам захар, ако не е ферментирала.
 После ме открива едно къдраво русо момиче със сини очи. От Чупрене. А аз откривам, че вече не ми се лови риба... Една вечер хванах ръката ѝ. Седим на оградата до дансинга у лагера. Разбира се, хващам я зад гърбовете ни. Помня комарите. Озверяха. Хапят ме като за последно. А мен ме е страх да я пусна, що ме е страх, че после ще ме е страх, пак да я хвана.
 После лагерът свърши и се прибрахме по селата си. Ама имах колело. А Чупрене бе на 15 километра. Немаше телефони. Нали ви казах, че се строеше комунизма. Да строят телефонни централи немаха време. Стигах и пращах някой бозайник да я извика. И чудна работа. Преди тя да дойде, идваха некви юнаци. Пазеха си девойките. Един път ми спукаха гумите. Любовта е опасно занимание. И уморително. Не е лесно да караш и буташ колело по баирите. 15 километра. И да те гонят зли кучета.
 Телефони немаше, ама имаше поща. Немаше тайна на кореспонденцията. Един ден баща ми ми носи писмо. До мен. Лично. Със сърчица по плика. Не беше го отворил, ама му бе ясно, що у нас все по-рядко има риби и раци.
 После Анета почна да ме предава, а аз станах дежурен у пощата. После криех писмата. Намерих ги оня ден. До синьото гърне. Писма със сърчица. Сини. И пронизани със стрели... Пак сини.
А червената връзка свалих на следващата година. Бях вече у димитровския комунистическият союз молодьожь! . /Гутева, така ли се пише? /
А съученичките вече бяха станали малки жени.

Автобиография 9

После свърши и пети клас. Аз свърших с една петица по рисуване. Пустото гърне. Наще се ядосваха, а аз бях щастлив. И помня какво стана, когато се прибирах с удостоверението към нас.
Свивам след моста и си затварям очите. Решавам така да стигна до нас. Със затворени очи. Вървя и се кефя. И политам. Кой по дяволите, е прекопал улицата!?! Свестявам се у копривата до реката. Никой не е прекопал никаква улица. Просто навигацията ми е била сбъркана. У лево, у лево, та от зида, у копривата. То тогава целата навигацията на държавата дърпаше у лево. Към зидовете и копривата.
После дойде лятото. Имах право да ходя сам за риба, где си ща. Качвахме с един приятел рейса и Фалковец, Ружинци, Дражинци, Бело поле. Един ден сме на Фалковец. Прегазили сме реката и ловим от другата страна на пътя. Жега. Риба много. В далечината над Миджур се сбират облаци. Далечен тътен. Обаче рибата кълве. Ловим, а реката става леко мътна. Време е да отиваме към спирката. Нагазваме в реката. И става квато става. Повлича ни, и идва още по голяма.
Торбичката е отнесена. Въдицата съм успял да хвърля на брега. Борба за живот, ама и за рибата в кошчето. И се хващам за един клон до водата. После и Жоро. А после някакъв у рейса ми дава 5 лева да му дам рибата. 5 лева! 16 кутии "Слънце". 50 банички. 50 кифли. Или сто вафли. Абе, тоя знае ли, как се лови риба!?! После у нас изсипвам рибата. После ме питат, где е торбичката. Аз поглеждам към реката, която бушува под къщата. Баба почва да чисти рибата, а мама ме гушва.
 После идват братовчедите от Варна. Всеки ден съм за риба или раци. И един ден, тати ми казва да им хвана рачета. За стръв. Ще ме води с него и приятелите му за риба. Нощна риба. На другия ден рачетата са уловени. Малки. Оставям ги в една кофа с мъх, у мазето и хващаме гората. Вечерта се прибирам, и сядам на масата. За вечеря. Още помня менюто. Парче салам, малко печено пиле. И рачета. Пържени. Баба ги е видяла и изпържила. Реввам на умрело и при баща ми. Риболов нема да има. После се прибирам. На вратата баба с газов фенер, а дядо с фенерче. После сме у Пендол. Раците са излезли да вечерят. Само събираме. Една кофа.
И после сме под моста у Бело поле. Огън, баща ми и ортаците му до него. На ракия. А аз обикалям въдиците. С рачета на куката. И улових клен. 2 кила.
После дойде есента. Шести клас. Съученичките не бяха вече малки. Май бях пораснал.
Но това е друга история.
По рисуване имах пак петица. Що не рисувах нищо.

Автобиография 8

 Вече съм купил 500 -600 банички, научил съм таблицата за умножение и съм в пети клас. На втория етаж. Там е старата служба. Анета е на първия. Научила се е да има приятели. Момчета са, що момичетата не са от нейната категория.
 Лятото е минало както винаги. Един ден ще уча баща ми как се гърми с карбид. Изкопава се дупка с диаметър колкото консервна кутия. Сипва се вода. Слага се карбид и се затваря плътно с консервната кутия, с малка дупка на нея. После слагаш хартия на една пръчка, палиш я и поднасяш огъня към дупката. И кутията отхвърча във въздуха. С гръм. Ако газът се запали над дупката, значи концентрацията е малка и никога нема да гръмне. Духаш да угасне, чакаш и пак пробваш. Та технологията е спазена, но от дупката се показва пламък. Аз се навеждам да духна и става квато става. Гръм и консервата ме бие по челото. Целият съм в кръв. На ръце, при доктора и пет скоби на веждата. И бой. Ама тоя път бият баща ми. Баба, дедо, мама, Анета...
 Така разбрах, че никога не трябва да духаш пламък там, где не знаеш какво напрежение се е натрупало.
 И колело ми купиха. Май „Юность“. Не помня. После го дадох на едно циганче. И немаше спиране.
 А Анета немаше здраво място по нея. Колелото иззе грижата ми, за синините ѝ. Другото си бе същото.
А у пети клас работата стана сериозна. Дотук бях научил, че партизаните са добри и колко е 7х7. Лично бях изчел вече доста книги. Любима ми беше за Джеймс Кук. Робинзон ми не харесваше, що си приказваше сам. После прочетох за Том и Хък Фин. Чета я и сега.
 А, забравих за връзките. Синята и червената. Синята, где бе като небето, не я свързвах с нищо. Червената бе символ. Символ на месото. В деня, когато я слагах, винаги имаше месо. Девети септември. 23 септември. Първи май. Иначе месо на село имаше само у четвъртък. През седмицата го ядяха у София. Що там строяха комунизма, а при нас бяха говедата и лайната. Да се не виждат. Месо имаше и на Гергьовден. Печено агне. След два часа у фурната, агнето се обръща. Това се помни цял живот. Тогава късах опашката му и малко кожичка. И я хапвах. Когато се опечеше, не беше толкова вкусно.
 Та у пети клас съм. Рисуваме. Глинено гърне. Кафяво. Виждах го. И сянката му. Черна. И го нарисувах. Синьо. С жълта сянка. И получих първата си четворка в живота. И поредните неколко шамара, що не поисках да го нарисувам пак. Кафяво. С черна сянка. Като истинското. Скоро рових у плевника и видях рисунката. Затова се сетих. Бе истинско синьо гърне с жълта сянка.
После се научих да пуша. После спрях да се влюбвам у даскалиците. Почнаха да ми харесват момичетата. Осмокласничките. Съученичките бяха още малки.
 Пораснах още малко.

Aвтобиография 7

После дойде лятото. Пак същото. Река, Варна, баири. И пак не ми даваха да се къпя сам. А вече плувах като риба. Проверки. Прибирам се и ми пипат панталоните. Да не са мокри. И драскат с нокът по кожата. Остане ли бяла ивица, наказание, без право на обжалване. Ама се изхитрих. Прибирам се и у банята със сапун. И нема бела ивица. А банските си криех до върбак. /вирът на снимката/ под един камък. Когато пускаха централите, оставаха във водата. А за да те накажат, трябва веществени доказателства. Обаче предатели е имало винаги. Вечер. Баща ми играе карти. Отивам да го питам, да закъснея, а той:
- Роси, точно казвам на приятелите, какви хубави бански ти купихме. Я ги дай да ги видят.
И всичко рухва. Признавам, и съм пратен в тъмното да ги донеса от под камъка. Сам. Страшно е. Водата бучи, аз не мога да припаря. Ама заповед има. Страх, не страх, нагазвам. И тати ме хваща. Не съм бил сам. И не ям бой. Вече мога да се къпя сам.
После трети клас. Сестрата едва е дочакала да тръгне в първи клас. Една година по-рано. Като мен.

Aвтобиография 6

 Втори клас. Училището си е училище. Преговор от първи клас. 7х7=? Това ми бе най-трудно. И пак скука.
 Но кестените са узрели. Берем и печем. Още помня аромата на печени у жаравата кестени. После откривам прашката. На Джорджин гроб се намират най-хубавите камъчета. Угаснал вулкан, а лавата е оформила идеални топчета. Целя врабчетата, а когато сполуча, почвам да ги спасявам. Не винаги ставаше. Сърцето ми се късаше, когато виждах клюмналата глава и кръвта по човките им. После пак ги трепех. После спрях. И научих още един урок. Не винаги може да съживиш това, где си утрепал.
 После пак зарибиха реката и почнах да пълня кладенчето с пъстърви. На следващата пролет асфалтираха улицата, покрай нея и кладенчето. Поне рибите пуснах.
 После падна сняг. После заклахме прасето. На Анета и взеха шейна. Сега бях длъжен да я тегля по цял ден. После почнах да впрягам кучето. Приятелите ми го кръстиха дебелата мадама, що имаше огромен задник.
 А на училище почнахме да учим за партизаните. Заобичах ги. Хранели бедните с кашкавал. И трепали лошите.
 Един ден с баба излязохме на чука. Имали сме нива там. И тя ми разказа, че тук са заровени хора, где били партизани, ама не баш. И са ги изтрепали много след като партизаните станали кметове. После разбрах, че са ги утрепали, що са искали да минат границата, ама не са имали печат у паспорта. Абе некви такива партизански работи разбрах. Същата вечер разбрах, че майката на дядо е умрела на 500 километра от дома си. Едно време партизаните, где станали кметове ги изселили далеч от дома. Що дедо има брат, где избегал далеч от НРБ. И други работи разбрах тази вечер. Да знам това, ама да не казвам. После винаги се чудех, що добрите партизани са станали лоши.
 А училището си вървеше. Даскалите още не знаеха, че аз знам, та се наложи да ги убеждавам. После писахме съчинение. Написах:
„Реката е замръзнала и смълчана. Тъгува за рибките, где се скриха на топло под камъните". И те вече знаеха, че знам. Та това изречение ме изучи. Основно, средно, висше... Абе кой си знае, си знае. Лошо е, че оная даскалица се оказа права. Бех учил, ама си останах прост.
После на площада направиха паметник. Сложиха плочки. И махнаха старата чешма. А ние вече немаше къде да ритаме.
Строеше се комунизма.
Ама това го разбрах после.
А у двора построихме нова тоалетна. С дъски. Тухли немаше.

Автобиография 5


 После дойде първата лятна ваканция. Върбак, Джунин вир, Чанин вир. И раците у Елов дол, Пен дол и Добра вода. И скъсаните опашки на гущерите. После сенокос.
 Дядо и татко косят в Елов дол. Аз нося вода. Триъгълно кладенче в скалата, а в него два тритона. Там извира долът. По надолу са раците. Окосили са и събират косите, а аз отивам за лимонаденото шише ракия, где се е студило от сутринта. Нося го, сядам до тях и захапвам пръчката, где съм дялкал цял ден. От заострения край. Шишето с ракия се обръща, аз посягам да го вдигна, а пръчката се опира в земята и се забива в гърлото ми. Давя се в кръв. Татко ме носи и тича 2-3 километра до селото. Нема страшно. Че оживея. Ама 2-3 кокошки немаха тоя късмет.  Две седмици бех на супа.
 Сеното е прибрано. Дядо ме води за риба. У Аяка. Варовикови вирчета и кристална вода. Лежа на една скала, въдицата е пусната и гледам един рак. Показал се е от една цепнатина в скалата. Огромен. С една щипка. Виждам как мърда мустаци и върти присмехулно опулени очи. Пълзя до ръба, леко потапям ръката си и я доближавам към него. Той побягва у дупката, а аз съм в бързея. Барабар с дрехите. Дядо посяга и ме вади. Припичам се, после взимам въдицата да я преместя. А на нея риба. Голяма. Най-голямата риба, где съм хващал в живота си. После я премерихме. 25 сантиметра.
 Най-големите риби ги хващат малките деца. Хванах и една болест, где ме тресе до днес. И лек нема. Поне докато има реки и риба в тях..
 Следва море. Сестрата на баба живее там. Мъжът и е един от първите български водолази. "Зелките на Боцановски" чели ли сте? И аз искам да съм водолаз. След години станах. Нема такъв кеф.
 Имам и две братовчедки и двама братовчеди. Братовчедите са гениални пакостници. По-гениален е по-големият, що го не хващат никога. И той, сиромахът, пати с брат си, като аз със сестрата. Ама сега тук са братовчедките и аз съм забравен от нея.
 Та влакът, пуф- паф и сме у Варна. Надушвам я. От километри ухае на море и плажно масло. И пържени попчета на пазара до черквата. Сега попчетата ги нема. Има ХЕИ. Там установявам, че посредствените пакостници от село стават гениални такива,  когато отидат у града.
 После плаж и море. И един фотограф. Със сомбреро:
 - Кой ме вика? Кой ми чука? Фото Мексико е тука.
 И много изпита вода. Солена. И аквариума. Ежедневно.
 После влакът и обратно. После братовчедите идват на село. И откриват нов свят.
 Например един ден Жоро открил, че реката е донесла каса бира. И потрошил бирите у един камък. После наще открили, че касата бира, где са оставили да се студи у реката е празна. А аз открих, че гениалните пакостници от града, стават още по- гениални на село. И експериментират. Ники един ден направи експеримент, кое е по здраво, главата ми, или една тояга. А баба му направи малък спринт и голям експеримент с ушите му. Хаха Баба Цена. С очила, паднали от носа и. Повдига ги с показалеца и вика по цял ден. Заканително:
 - Жоре!!! Николай!!! Жоре!!! Николай!!! ..
 А братовчедките бяха кротки. Вуйчо бе военен. Нема мърдане.
 После влакът се прибираше при морето. До другото лято. Околчица 24.
 После узряваха ябълките, крушите и гроздето. Не баш, ама кой ти чака. Така са и по-вкусни.  После водата ставаше студена.
 После пак дойде 15. Септември. И у училището дойдоха първолаци. Гледат като телета у шарена врата. Немат нищо общо с нас. Старите кучета от втори клас..

Автобиография 4

 Та свърших, като свърши зимата.
 Нещо бучеше, тракаше, скърцаше и виеше. Някой дърпаше пердето в стаята ми. Прозорците тракаха. Бе тъмно. Лежах в леглото, но не слизах. Мама, тати и сестра ми спяха в другата стая. Беше ме страх. Не от тъмното. Беше ме страх от това, где се крие от светлината в тъмното. Под леглото. Ако стана, и то ме сграбчи за краката!?! То винаги се крие там. Докато решиш да станеш. Страшното е страхливо. После съм заспал.
 Събуди ме баба. В кухнята се носи аромат на липов чай. Анета е станала отдавна. Ранобудница. Сега си наваксва. От стаята на дядо мирише на кафе и цигара на отворен прозорец. Майка и татко са излезли. Аз ще водя Анета на детска. До училището ми е. Излизам навън, и първото което виждам, е вятъра. Топъл и силен. После виждам снежен човек. В градината. Черноцветно бял. После чувам небето. Зеленосиньо, с няколко облачета, где трият от него нещо изцапано. После усещам реката. Бучи и влачи камъни. Пролет е. Мама и тати са станали рано рано, за да оправят поразиите от пролетният вятър. После са ни направили снежен човек. Не е много бял, що по топката сняг е полепнала пръст и трева. Ама има и малко звезди. И много обич. И шапка няма. Сигурно тенджерата до него е била шапката му, ама пусти вятър. Снегояд.
 После училище, мокри дрехи и сняг по ските. Лепи се по тях, и не му се тръгва. Ама нема начин.
 След три дни снегът е избягал до Миджур. У двора има останал. Там се е скрил от слънцето. И лед има. Цяла зима съм возил Анета, та е утъпкано и заледено. Обаче там, где слънцето огрява скалистия баир у двора, се почва. Празнува се смъртта на снега. Пръв е кукурякът. Сред 3-4 дни синчецът се покаже. И всичко стане като очите на едно момиче, где срещнах по -късно. После циганските петлета. Бели, жълти, розови. А аз и Анета копаем тази красота и я пренасяме в градината. И след 2 дни е изсъхнала. По-после разбрах, че красотата е дива. После цъфтеше дрянът.
 После урала палия. Огромни огньове.
 После яйца. Шарени. Сварен и боядисан нероден живот, възхваляващ живота.
 После първи май. Ден на труда. Пеем интернационала.
 После Гергьовден. Ядем печени агнета.
 После ден на славянската азбука. Върви възроден народ.
 А от ковачницата на Качо циганина се носи дим и звън. Кове мотиките.
 После дават свидетелствата за първи клас. Некои ги чакат с нетърпение. Аз не, що знаех какво ще е.
Чаках с нетърпение ваканцията. Та да науча нещо ново.
 Трябваше да се науча да плувам. Омръзна ми тати и мама да ме носят на ръце.
 А сега нещо ми се приспа. . Лека вечер! Бъдете добри! . . Като мен.

Р. Антов

Автобиография 3

  В първи клас съм. До обяд се чудя, за какво съм на училище. На обяд хапвам, пиша домашни набързо и излизам. От тогава мразя да знам повече от другите. Ония пишат ченгелчета, а аз пиша 50 пъти: "Ученикът внимава в час". Или: "Ученикът не замеря другарчетата си.". Кой много знае, много пати.
   Та тъй. Следобед хващах горите или реката. Докато един ден над нас не пуснаха пъстърва. Прибирам от училище, слизам до моста и тръгвам покрай реката към нас. Централите не работят и водата се е оттекла. В едно останало вирче виждам пъстърва. Малка. Тичам до нас, взимам кофа и слизам. Хващам я, и тичам до кладенчето. Точно до зида е. Отстрани две огромни върби. Пускам рибата и пак у реката. Тоя ден спасих три. После първо спасявах рибетата. После домашните пишех с кеф. И така, докато реката почна да замръзва. Цяла зима ги храних. Пролетта ги пуснах в реката. В кладенчето остана само една. Всеки ден я хващах, галех я и я пусках пак. И един ден се прибирам, а баща ми ме води в мазето. Там, под чешмата, в една кофа, рибока ми. Голям. Някво цигане го хванало и побегнало. Баща ми извикал и то го хвърлило в прахта. Той  прибрал рибока  в кофата. И ме пита:
 - Искаш ли да ти я изпържим?
  Не повярвах на ушите си. Той не бе разбрал нищо. Че кой изяжда приятелите си? След години разбрах, че това е нещо обичайно.  Особено по наще географски ширини.
  Помня и друго. Родителска среща. Майка ми се прибира и за пръв път не ми четат конско. Сяда, и казва на татко.
 -На Роси класната каза:: Прости родители, а искат учени деца.
  И ревна. От бяс. И двамата с баща ми са били отличници. Нейните родители са смогнали да изучат сестра ѝ. После БКП им прибрали овцете и кравите... Баща ми пък е учил занаят. По съвет на партийния секретар.
  Та затова не се обиждам, когато ми кажат, че съм прос. Знаех, че такъв ще бъда още от първи клас.
  Помня и друго. Училището ме отърва от Анета. Пак я биех, ама рядко. Никога не я удрях по лицето. Затова е такава хубавица. Само един път И бръкнах с една пръчка у окото, ама го не извадих. Мама извади пръчката, где сгряваше. Татко не извади никаква пръчка, ама болеше повече. А иначе съм и чупил главата няколко пъти. Веднъж ме ядоса и побегна. До мен лъжица. Голяма. Уцелих я в тила от 20 метра. После три скоби и специалната тояга. Май редът беше обратен. Първо тоягата, после скобите.
  А аз бой ядях, ама не често. Имах първи братовчеди. Големи. Пазеха ме. Обичах ги. Единият е Антон. Цецко си замина много млад. Да го прости Бог! Та обичах да ходя в тях. Антоновден. На гости сме им. Имат страхотни ски. С хандахари. Цяла вечер ги молих, накрая се смилиха и ми ги дадоха, та да ги прабвам. Излизаме на пътя. Замръзнал е. Носът лепне. Слагам ските, грабвам щеките и политам по утъпкания заледен сняг. Те викат, ама кой ще спре. Натискам здраво с щеките, те ме гонят и заплашват. Накрая падам. Стигат ме, и бой. Та хем се повозих с купешки ски, хем урок научих:
  Пазачите пазят докато им не вземеш ските. После бог да те пази.
  После дядо ми направи ски. Страхотни. Пускаме се на Дебели Дел, и спираме точно пред кроялната на баща ми. Един ден се пускам, а на ъгъла долу се показва волска кола със сено. У сред зима. Изчислявам, че ще мине преди  нея. Грешка, ама спиране няма. Забивам се под колата. Осъзнавам се в кроялната. Лежа на масата, целия в кръв. Надигам се, баща ми хваща ските и ги чупи. И изчезват в печката. Рева, ама не от болка. Ските ги нямаше вече.
 След два дни имах нови ски. Пионер. Сини. С хандахари. Не е лошо като си отида на село да ги дам на някое цигане.
  Та тоя ден научих няколко урока:
  Математиката е сложна наука. Скоростта по времето е = пътя. Моя и на каруцата. А сгрешиш, а си се пребил.
  И друго научих:
  Кой чупи, купи.
  После зимата свърши.

Р. Антов

Автобиография 1

 Бе тъмно. Бе мокро. Бе топло. И за капак се заплитах в някакво въже. Повече се не траеше. Разритах се, обърнах се, некой ме хвана за главата и почна да дърпа. Измъкна ме. И сътворението почна.
 Първо бе светлината. И досега знам, че аз я сътворих. После бе болката. Сътвориха я няколко пляскания по дупето. После дойде студът. И после целувката. Сътворих и мама. А по после ме опаковаха като какавида, вързаха ме с въже и ме понесоха нанякъде.
 Така се родих.
 На другия ден видях снега. Мама ме държеше на прозореца, а в студа стоеше някакъв човек и ръкомахаше. Така сътворих и татко.
 След няколко дни бях от другата страна на прозореца. Бе бяло. После с некакъв камион стигнахме до село. Камион ЗИС. "Лада" още не се правеше. Внесоха ме в току що довършена къща. Там сътворих още две баби и двама дядовци.
 И после почна мъката. Някакви жени ме лигавеха, щипеха, дърпаха, опаковаха, връзваха ме с въжета. После се хилеха и казваха на мама какъв съм хубавец.
 И тати сигурно се е мъчил като ме е гледал, що им се троснал:
 - Убавец, а? По-грозно дете не съм виждал! Ама сигурно ще е от Левски. Гледайте го, какво е синьо!
 Не съм сигурен дали мама го е била. Не съм сигурен дали е бил прав, ама съм сигурен, че вече половин век съм левскар.
 А иначе знам що бях син. Бях посинял от яд, що ме връзваха и не можех да сритам некоя от жените, где ме мъчеха. И зъби нямах, поне да ги хапя като ме лигавят. И тъй ден след ден. Мъка. Чаках с нетърпение тати да се прибере, да ги напсува, че са ме вързали пак и да ме освободи. И бях щастлив. Почвах да ритам на воля. Какво му трябва на човек, за да е щастлив?! Много малко. Да не е вързан.. Ама обикновено ритах тати и мама, що останалите се разбягваха. И досега май е така. Причинявам болка на тия, где обичам.
 После помня аромата на малините. Бе ми втръснало от мляко. Още не бях сътворил думите, и не ме разбираха. Или се правеха, че не ме разбират. По 5-6 пъти мляко на ден. Намразих го. Та досега.
 После помня нива в планината. Баба копае. Жега. Облаци. Гръм. И потоп. Баба ме връзва на гърба си, пищи и тича. После стои на парче земя, а около нея водна стихия. И над нея. И гласът на тати. И ръцете му. Тогава се влюбих в стихиите.
 После малко пораснах. Изправях се сам, ама не ходех. И вече не се напикавах. Ползвах цукало. Стоя в кошарата си до прозореца. Гледам как баба слиза към реката. А ми се пикае. Почвам да удрям по стъклото и да викам. Не ме чува. И се напиках. У гащите. Немаше памперси.
После си стъпих здраво на краката и тръгнах. Та досега. С малки изключения. Около празниците.
 Помня, че една вечер мама и тати излязоха. Знаех, че са някъде по двора, а никога не бях ходил сам. И тръгнах. Така ги уплаших, че мама изпищя и ме сграбчи. А аз им казвам:
 -Аз по пътечката, по пътечката, та при вас.
 От где да знам, че пътечката минава до варницата, пълна с гасена вар.
 После помня баща ми. На три години съм. Празна стая. Той кове пирончета по току що сложените дъски и ми казва, че това е лозе, а пироните са колове. Аз се качвам на колелото и газя лозето. Той пак кове.
 После мама надебеля. После отслабна пак, ама в живота ми се появи едно досадно, врякащо, плачещо, дебелобузесто, дебелогъзесто същество. Анета. Сестрата. И бях забравен. Тя врещеше, сбираше всички около нея. Абе писано яйце. Така и изглеждаше. Хубавица.
  /следва продължение/

Р. Антов.

Разговор

След тежък и изнурителан ден се прибирам у нас. Пия три по сто, наглеждам ви у фейсо и бегам при невестата. Телевизорът работи, легам и викам:
-Где си бе, жено?
А тя:
-Гледай бе, идиотино! Гледай! Хората се женат от пръв поглед. А я те погледнах цели три пъти, и въпреки, че те видях, се омъжих за теб. Нема да си го простя за цел живот.
И ме рита, апе и гледа за некви, где се женат от пръв поглед... По Нова.
Я погледах, погледах и ѝ казвам:
-Времената се менат бе, Росе. Едно време я кат се жених за теб, телевизорите беха кът. Гледахме един у фоайето на общежитието. Не дават ни кой се жени, ни кой се развежда. Дават XV конгрес на БКП или XXV на КПСС. После токът спре и не видиме с кой си легаме. И пиехме кво има. Кат изтрезнех за пръв път, от пръв поглед, те видех за пръв път. И разбрах, че си ми вече невеста. Кат изтрезнех за втори път, от пръв поглед видях, че си ми родила двама юнака. И от тогава не изтрезневам. Що ме е стра да гледам. Та тия где ти ги гледаш сега, нема ги гледам. Че ме викнеш да ги гледам кат изтрезнеят!
И сега си допивам бутилката. И ви споделям живота си. Ич ви не виждам профилните снимки. Току виж съм се оженил за Евгени Минчев... От пръв поглед.

СПОМЕНИ С ПЛАЖ И ПЯСЪК

Безлунна звездна нощ прегръщаше плажа,прибоя и морето.Тя и той лежаха по гръб и бризът ги галеше.
- За какво мечтаеш? - попита тя и полегна на лакътя си,търсейки звезди в очите му.
- Не мечтая. - каза той.
- Лъжеш.
- Не лъжа.Просто гледам мрака.
- И само това ли!?
- И слушам звездите. Чуй ги! - каза той.
- Аз чувам прибоя. Звезди не говорят. Тях просто ги виждаш. - каза тя.
Една вълна се разби и те усетиха хладни пръски по тях. Тя се притисна към него и каза:
- Чувам сърцето ти.
- Това ми е пулса. Сърцето не може да чуеш. Там нещата са сложни.
После пак гледаха звездите. Тя ги виждаше. Той ги чуваше. Допълваха се съвършенно. Или бяха съвършенно различни.
- За какво мечтаеш? - попита тя.

Критерий

Богатството на една нация не се мери с количеството, а с качеството на проститутките ѝ.

Към вегетарианците

Яжте месо, а не листа, че ме оставихте без кислород.

НОВИНИТЕ от 19.03.2015

ОТ БГ:
  • Дървосекачите протестират. Искат работа. От министерството на земеделието отговориха:
    - Ако от утре почнете да садите това, где изсякохте, ще имате работа 127 години. Ама не като дървосекачи, а като дървосадачи.
  • Една жена рипна от петия етаж с детето си. Утрепа се. Виновно е правителството. Пропуснало е да постави батут под терасата ѝ.
  • Камелия от Видин е жива. Не ще да види майка си. Ще иска да я види след 9 месеца.
  • Днес нема да воюваме с никого. Днешната квотата за утрепани българи е изпълнена.
ОТ СВЕТА:
  • Еврокомисията не държи Гърция да остане в еврозоната на всяка цена. Ципрас държи тя да остане, що държи и той да остане премиер министър. В негова подкрепа днес у Атина палят коли.
И ЕДНА ОБЩОЗЕМНА НОВИНА:

Фотоволтаици

Понеже НЕК е длъжна да изкупува всичкия ток, произведен от фотоволтаците на супервисоки цени, което води до високи сметки за ток, дълго обмислях как те да бъдат намалени. Договори не могат да се развалят, що има неустойки. И днес ме осени гениална идея. Предлагам следващата седмица Министерския съвет да добави в некой енергиен закон, към преходните и заключителни разпоредби ето този текст:

Фотоволтаците трябва задължително да провеждат ежедневни профилактики през цялата светла част на денонощието, като продължителноста им е равна на цялата светла част на денонощието. Цялата произведена през другото време ел.енергия ще се изкупува по цена, к'вато каже производителя.

IQ 158