Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

петък, 25 септември 2015 г.

ВЕСЕЛИ РАЗМИСЛИ ЗА СМЪРТТА. И МЕЧТАТА, КАК ДА УМРА.

 Нещо ме е хванало някакво никакво настроение, где само на размисли ме избива. Та седя и си мисля.
 Колкото и смешно да ви звучи, никого ме не е било страх от смъртта. Няма смисъл да се страхуваш от неизбежното. Само да не помислите, че не обичам живата. Обичам го до безумие. Страх ме е от зъболекар, затворени тесни помещения и височина.   Иначе адреналин съм натрупал за два живота. Карал съм с пълен километраж по междуселски път. Седял съм час, на 12 метра под водата до Болата. Нощем. А над мен са просветвали светкавици. Влизал съм в морето, да плувам, когото бурята е накарала даже рибите да не плуват. Няма вир по реките, где да съм го видял, и да не съм плувал в него, проучвайки дъното му. Слагал съм си ръката в устата на куче, где хората не смеят да го доближат. Нямам белег. Слагал съм си пръста в перките на промишлен вентилатор. Нарочно. Имам белег на показалеца. Пускал съм се със ски между камънаци, где само вълк може да мине. Имам белези на главата. Прескачал съм от вагон на вагон, у движещ се товарен влак. Нямам белег. Надбягвал съм бик. Вярно нямаше рога, ама бе бик. Нямам белег. Ловил съм жив див заек. Като дете. Имам и белег. Отварял съм наполовина отворено ножче с показалец. Имам белег. Гърмял съм с карбид. Имам белег на веждата. Няма змия, где съм видял и не съм уловил, а после пуснал...
 И какво става сега!? Ако се кача в асансьор, умирам. Затворено. Един път заседнах за две минути и после години качвах етажите пеш. На зъболекар ща не ща, ще се ходи.
  А когато надникна отвисоко, е вече ужас. Този ужас  не го преборих цял живот. Катерил съм се по гръмоотвод до четвъртия етаж, и съм умирал от страх. Поглеждам от покрива на блока, и умирам от страх. От висока скала е същото. Ужасявам се, когато сменям крушката, качен на стол.
 Но имам мечта.
 Ако може някак да разбера кога ще умра. Няколко часа по - рано. Тогава бих се качил на самолет. Да видя света отвисоко. С очите си. Не по телевизията. После бих скочил. Без парашут. Да видя как летят птиците. И тогава бих си отишъл с кеф. Не докато падам, а докато летя. Що знам, че ще умра преди да си избия зъбите на земята. Ще умра от страх. Не от страх от умирачката. От страх от високото.
  А може да умра и от кеф. Знае ли човек!?

Няма коментари:

Публикуване на коментар