Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

неделя, 23 август 2015 г.

АВТОБИОГРАФИЯ 6

 Втори клас. Училището си е училище. Преговор от първи клас. 7х7= ?!? ми беше най - трудно. И пак скука.
 Ама кестените са узрели. Берем и печем в гората. Още помня аромата на печени у жарава кестени. После откривам прашката. На Джорджин гроб са най - хубавите камъчета. Угаснал вулкан, а лавата е изстивала бавно и е оформила черни перли от камък. Целя врабчетата, а когато сполуча почвам да ги спасявам. Не винаги ставаше. Сърцето ми се късаше, когато виждах клюмналата глава  и кръвта по човката. После ловният инстинкт надвиваше, пак ги трепех и пак ги съживявах. После спрях. Бях научил още един урок. Не винаги може да съживиш това, где си утрепал.
 После пак зарибиха реката с пъстърви и почнах да пълня кладенчето с тях. На следващата пролет отрязаха върбите, где пазеха кладенчето и асфалтираха и улицата, и него. Поне рибите пуснах.
 После падна сняг. После заклахме прасето. На Анета И взеха шейна. Основното ми задължение стана да я тегля по цял ден. После почнах да впрягам кучето. Приятелите ми му сложиха име - Дебелата мадама. Имаше огромен задник.
 А на училище почнахме да учим за партизаните. Заобичах ги. Хранели бедните с кашкавал, и трепели лошите.
 Един ден баба ме взе с нея на Чука. Там сме имали нива, преди партизаните да слязат от гората и да я вземат. Сега там имаше тръни. И тя ми разказа, че тук някъде са заровени хора, где били като партизани, ама не баш партизани. И са ги изтрепали 7 години след като истинските партизани излезли от гората  и станали кметове. После разбрах, че са ги утрепали, що искали да минат границата, ама не са имали печати от кметството. У паспортите. Партизански работи. Не ги схванах. Същата вечер разбрах, че майката на дядо е умряла на 500 километра от родния дом. И там е погребана. Благодарение на партизаните кметове, които изселили половината ни фамилия, що синът И минал границата без печат у паспорта. И други работи разбрах тази вечер. Работи, где да знам, ама да не казвам. Така и не схванах защо добрите у гората партизани са станали зли у селата.
 А училището си вървеше. Даскалите още не знаеха, че знам, та се наложи да ги убеждавам.

После писахме съчинение. Написах:
 "Реката е замръзнала, смълчана и тъжна. Тъгува за рибките, где са се скрили от нея  на топло, под студените камъни."
 И те разбраха, че знам. Те тия две изречения ме изучиха. Основно, средно, висше... Абе кой си знае, си знае. Но оная даскалица се оказа права. Бях учил, ама си останах прос.
 После на площада направиха огромен паметник. На един със скъсани гащи, где му се виждат череслата, ама вее знаме с петолъчка. И досега, когато видя петолъчка, се сещам за скъсани гащи и увиснали топки. А на паметната плоча и досега е изписано името на един, где загинал в СССР, по време на Великата отечествена война. През 1939 година. Две години преди войната. Пред паметника сложиха плочки и махнаха старата чешма. И вече нямаше къде да ритаме.  
Строеше се комунизма. 
 Това го разбрах по - късно. А ние построихме у двора тоалетна. Дървена. Тухли немаше. С тях строяха комунизма. И комунистите.

1 коментар:

  1. Кенефите като емблема на един строй, по който нЕкои ронят сълзи!

    ОтговорИзтриване