Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

неделя, 14 юни 2015 г.

ЗАЩО ОБИЧАМ МИЛИЦИЯТА И ПОЛИЦИЯТА. ИСТИНСКА ИСТОРИЯ.

 Та понеже много се изписа за полицията, протестите на полицията и какво работи и не работи полицията, реших да не остана назад. Първо да ви кажа, че не съм безпристрастен. Второ, това где ще го кажа, е истина от край до край. Трето, сметам, че полицията не се различава по нищо от милицията. Четвърто, имам приятели полицаи и неприятели полицаи. Пето, попадал съм на доста свестни полицаи, ама и на доста несвестни. Едно време едни ми прибраха едни долари, а един ми заби два шамара. С шамарите бех у десети клас. Та ето я историята.
 Управител съм на едно държавно ЕООД от два месеца. Преди години. Нема значение кое и где. В тефтерите на ЕООДто се води една пушка- помпа. Немам разрешително за нея, и е на отговорно пазене при предишния управител. Там е била винаги. Обяд. Седя на кафе с приятели и се уговаряме, где ще гледаме откриването на едно от световните по футбол. До кафето спира една полицейска кола, питат кой е Роси и ме канят в нея. Седам. По пътя един ме пита за пушката. Обяснявам му ситуацията. После спираме пред полицията. Щрак белезниците и съм на трамвая. Докато не дойде пушката, ще стоя там. Слага ми ги Х. Шеф на КОС. Познавам го бегло и му обяснявам, че нема как да дойде, щом съм вързан. И три пъти му казвам:
 -Х, моля ти се! Не прави грешки! Ще береш ядове!
 Три пъти. Той изчезва. Покрай мен минава целото РПУ. Половината ме познават. Едни се смеят, други ме гледат на кръв. После искам цигара на дежурния. Моите са у кафето. Момчето ми дава. После нарушава устава и ми сменя ръката с белезниците. Говоря с него и виждам един познат. Учили сме у института. Точно се каня да го повикам и той идва.
 -Е най после те заловиха. Кой? Що висиш тук?
 Обяснявам му, той иска ключовете на дежурния и тръгва да ме пуска. Ама аз не ща. Нема заповед за задържане, нема нищо. Ще вися ако требва 24 часа. Ама после немам спиране. Пушката пристига и Х ме разкопчава. Влизаме в стаята му. На бюрото папка. Бегло прочитам, че от една охранителна фирма скат да купят точно тази пушка. Ясно. Оня вади химикалка и ми я подава. Подава ми и протокол, да напиша, че съм предал доброволно пушката. Пиша, а той говори по телефона. После взима и чете написаното. По памет бе горе долу следното:
 " Тази пушка не съм я виждал никога досега. Не съм я и докосвал. Имам съмнения, че с нея е извършено престъпление. Не знам кой я е предал. Знам где е била.".
 Не бях виждал по- бесен и безпомощен човек.
 От стаята отивам веднага у деловодството. Жалба. Деловодителката ме познава и ме моли да не я подавам. Подавам я, и при шефа. С номера на жалбата. Познавам го бегло. Давам му номера, а той казва:
 -Излагаш се!
 После една седмица обикалям и търся адвокат. Нема право да ме слага на трамвая, без да е попълнил некакви формуляри. У цел областен град нема адвокат, где да поеме делото ми. Повечето носят пищови и пушки с неговата благословия. Така и не намирам.
 А прага ми протриха приятели. Да ме молят, да изтегля жалбата и да го не съдя. Не го съдих. Бесовете ме бяха пуснали. Жалбата май помогна да го махнат. После се поздравявахме като първи приятели. Цивилни.

пп.рисунката е на Влади Михов.

Няма коментари:

Публикуване на коментар