Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

петък, 20 март 2015 г.

Автобиография 5


 После дойде първата лятна ваканция. Върбак, Джунин вир, Чанин вир. И раците у Елов дол, Пен дол и Добра вода. И скъсаните опашки на гущерите. После сенокос.
 Дядо и татко косят в Елов дол. Аз нося вода. Триъгълно кладенче в скалата, а в него два тритона. Там извира долът. По надолу са раците. Окосили са и събират косите, а аз отивам за лимонаденото шише ракия, где се е студило от сутринта. Нося го, сядам до тях и захапвам пръчката, где съм дялкал цял ден. От заострения край. Шишето с ракия се обръща, аз посягам да го вдигна, а пръчката се опира в земята и се забива в гърлото ми. Давя се в кръв. Татко ме носи и тича 2-3 километра до селото. Нема страшно. Че оживея. Ама 2-3 кокошки немаха тоя късмет.  Две седмици бех на супа.
 Сеното е прибрано. Дядо ме води за риба. У Аяка. Варовикови вирчета и кристална вода. Лежа на една скала, въдицата е пусната и гледам един рак. Показал се е от една цепнатина в скалата. Огромен. С една щипка. Виждам как мърда мустаци и върти присмехулно опулени очи. Пълзя до ръба, леко потапям ръката си и я доближавам към него. Той побягва у дупката, а аз съм в бързея. Барабар с дрехите. Дядо посяга и ме вади. Припичам се, после взимам въдицата да я преместя. А на нея риба. Голяма. Най-голямата риба, где съм хващал в живота си. После я премерихме. 25 сантиметра.
 Най-големите риби ги хващат малките деца. Хванах и една болест, где ме тресе до днес. И лек нема. Поне докато има реки и риба в тях..
 Следва море. Сестрата на баба живее там. Мъжът и е един от първите български водолази. "Зелките на Боцановски" чели ли сте? И аз искам да съм водолаз. След години станах. Нема такъв кеф.
 Имам и две братовчедки и двама братовчеди. Братовчедите са гениални пакостници. По-гениален е по-големият, що го не хващат никога. И той, сиромахът, пати с брат си, като аз със сестрата. Ама сега тук са братовчедките и аз съм забравен от нея.
 Та влакът, пуф- паф и сме у Варна. Надушвам я. От километри ухае на море и плажно масло. И пържени попчета на пазара до черквата. Сега попчетата ги нема. Има ХЕИ. Там установявам, че посредствените пакостници от село стават гениални такива,  когато отидат у града.
 После плаж и море. И един фотограф. Със сомбреро:
 - Кой ме вика? Кой ми чука? Фото Мексико е тука.
 И много изпита вода. Солена. И аквариума. Ежедневно.
 После влакът и обратно. После братовчедите идват на село. И откриват нов свят.
 Например един ден Жоро открил, че реката е донесла каса бира. И потрошил бирите у един камък. После наще открили, че касата бира, где са оставили да се студи у реката е празна. А аз открих, че гениалните пакостници от града, стават още по- гениални на село. И експериментират. Ники един ден направи експеримент, кое е по здраво, главата ми, или една тояга. А баба му направи малък спринт и голям експеримент с ушите му. Хаха Баба Цена. С очила, паднали от носа и. Повдига ги с показалеца и вика по цял ден. Заканително:
 - Жоре!!! Николай!!! Жоре!!! Николай!!! ..
 А братовчедките бяха кротки. Вуйчо бе военен. Нема мърдане.
 После влакът се прибираше при морето. До другото лято. Околчица 24.
 После узряваха ябълките, крушите и гроздето. Не баш, ама кой ти чака. Така са и по-вкусни.  После водата ставаше студена.
 После пак дойде 15. Септември. И у училището дойдоха първолаци. Гледат като телета у шарена врата. Немат нищо общо с нас. Старите кучета от втори клас..

1 коментар:

  1. Еххх Роси, Роси. Какви спомени... Бях забравил всичко това. То както разбрахме, оказа се, че името ти не съм знаел правилно толкова години. Благодаря за спомените ;-)

    ОтговорИзтриване