Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

петък, 20 март 2015 г.

Автобиография 3

  В първи клас съм. До обяд се чудя, за какво съм на училище. На обяд хапвам, пиша домашни набързо и излизам. От тогава мразя да знам повече от другите. Ония пишат ченгелчета, а аз пиша 50 пъти: "Ученикът внимава в час". Или: "Ученикът не замеря другарчетата си.". Кой много знае, много пати.
   Та тъй. Следобед хващах горите или реката. Докато един ден над нас не пуснаха пъстърва. Прибирам от училище, слизам до моста и тръгвам покрай реката към нас. Централите не работят и водата се е оттекла. В едно останало вирче виждам пъстърва. Малка. Тичам до нас, взимам кофа и слизам. Хващам я, и тичам до кладенчето. Точно до зида е. Отстрани две огромни върби. Пускам рибата и пак у реката. Тоя ден спасих три. После първо спасявах рибетата. После домашните пишех с кеф. И така, докато реката почна да замръзва. Цяла зима ги храних. Пролетта ги пуснах в реката. В кладенчето остана само една. Всеки ден я хващах, галех я и я пусках пак. И един ден се прибирам, а баща ми ме води в мазето. Там, под чешмата, в една кофа, рибока ми. Голям. Някво цигане го хванало и побегнало. Баща ми извикал и то го хвърлило в прахта. Той  прибрал рибока  в кофата. И ме пита:
 - Искаш ли да ти я изпържим?
  Не повярвах на ушите си. Той не бе разбрал нищо. Че кой изяжда приятелите си? След години разбрах, че това е нещо обичайно.  Особено по наще географски ширини.
  Помня и друго. Родителска среща. Майка ми се прибира и за пръв път не ми четат конско. Сяда, и казва на татко.
 -На Роси класната каза:: Прости родители, а искат учени деца.
  И ревна. От бяс. И двамата с баща ми са били отличници. Нейните родители са смогнали да изучат сестра ѝ. После БКП им прибрали овцете и кравите... Баща ми пък е учил занаят. По съвет на партийния секретар.
  Та затова не се обиждам, когато ми кажат, че съм прос. Знаех, че такъв ще бъда още от първи клас.
  Помня и друго. Училището ме отърва от Анета. Пак я биех, ама рядко. Никога не я удрях по лицето. Затова е такава хубавица. Само един път И бръкнах с една пръчка у окото, ама го не извадих. Мама извади пръчката, где сгряваше. Татко не извади никаква пръчка, ама болеше повече. А иначе съм и чупил главата няколко пъти. Веднъж ме ядоса и побегна. До мен лъжица. Голяма. Уцелих я в тила от 20 метра. После три скоби и специалната тояга. Май редът беше обратен. Първо тоягата, после скобите.
  А аз бой ядях, ама не често. Имах първи братовчеди. Големи. Пазеха ме. Обичах ги. Единият е Антон. Цецко си замина много млад. Да го прости Бог! Та обичах да ходя в тях. Антоновден. На гости сме им. Имат страхотни ски. С хандахари. Цяла вечер ги молих, накрая се смилиха и ми ги дадоха, та да ги прабвам. Излизаме на пътя. Замръзнал е. Носът лепне. Слагам ските, грабвам щеките и политам по утъпкания заледен сняг. Те викат, ама кой ще спре. Натискам здраво с щеките, те ме гонят и заплашват. Накрая падам. Стигат ме, и бой. Та хем се повозих с купешки ски, хем урок научих:
  Пазачите пазят докато им не вземеш ските. После бог да те пази.
  После дядо ми направи ски. Страхотни. Пускаме се на Дебели Дел, и спираме точно пред кроялната на баща ми. Един ден се пускам, а на ъгъла долу се показва волска кола със сено. У сред зима. Изчислявам, че ще мине преди  нея. Грешка, ама спиране няма. Забивам се под колата. Осъзнавам се в кроялната. Лежа на масата, целия в кръв. Надигам се, баща ми хваща ските и ги чупи. И изчезват в печката. Рева, ама не от болка. Ските ги нямаше вече.
 След два дни имах нови ски. Пионер. Сини. С хандахари. Не е лошо като си отида на село да ги дам на някое цигане.
  Та тоя ден научих няколко урока:
  Математиката е сложна наука. Скоростта по времето е = пътя. Моя и на каруцата. А сгрешиш, а си се пребил.
  И друго научих:
  Кой чупи, купи.
  После зимата свърши.

Р. Антов

Няма коментари:

Публикуване на коментар