Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

петък, 20 март 2015 г.

Автобиография 13

  А иначе училището си вървеше. Тройка за три години имах една. Четворки десетина. По френски. Другото бяха двойки, петици и шестици. Един път Ицко ми писа двойка по физическо. И Гюверски по пеене.
  Преди класно по математика се сбирахме у квартирата ми. Тошко и Емил като отличници, решаваха задачи, по-слабите ги учеха. Аз като домакин пиех виното, где носеха обучаваните. Пари не взимахме. После пиехме всички. От един чайник. Съучениците, где знаеха заниманията ни, казваха че Тошко, Емил и Роси учат незнаещите да сметат обем на чайник. У единадесети клас на класното се падна една задача, где бяхме решавали. А математичката ми беше селска. А това бе сигурно доказателство, че задачите ги получавам предварително. И ефектът бе поразителен, нищо, че не беше верно. Първо изпатих аз. Всеки ден на дъската. Там решавам задача, где е избрал мой съученик от нейния сборник. Задача със звезди.
  После спряхме уроците и изпатиха тия, где учеха.
  А най-много изпати чайника, що остана празен и ръждяса.
  А аз реших, да не кандидатствам у МЕИ. Намразих математиката.
  Класно по български. А у киното дават "Коса". Пиша 20 минути, предавам тетрадката и у киното. Джонова ми пише петица. Дава класните и ми казва:
- Пиша ти петица, що немаш един цитат. И що нема нищо общо с това, где трябваше да пишеш. И що за пръв път некой изписва 5 страници за 20 минути.
  Немаше по-добра душа от нея. А "Коса" гледах след това безброй пъти. Та и сега.
По физика имах неколко двойки. Бехме на екскурзия у Русе. Събрали сме се в стаята на едни момичета. Тайно. Проверка. Едно момиче казва, че нема никой външен. Физикът продължава нататък. Ония двамата ми ортаци изчезват. Аз оставам, ама проверката е проверила, че ме нема у стаята, где требва да ме има. А след като ме нема у стаята, где требва да ме има, значи ме има у стая, где не требва да ме има. И проверката се сеща, че у стаята, где не трябва да ме има, ги има най-убавите девойки. И се връща. Чукат пак. Аз илизам през прозореца на некаква тераса, паля и се разхождам. И некой вика по мен. Портиерът отпред:
-Не мърдай! Не мърдай! . .
  Ама аз мърдам бързо. Скачам обратно и право на шамара на киро физика. После идва портиерът. После милиция. Не съм крадец. Милиционерът се смее и ми намига. Ама и терасата не било тераса, а козирката с неоновия надпис. И с оголените кабели за тока. А валеше.
  Та заработих намалено поведение, шамар и неколко двойки по физика за следващата година.
После реших да кандидатствам право. Ходих на курсове по история и български. У София. Зимната ваканция. Разполагах с 2 лева на ден. Един "Честърфилд"и една принцеса. . И докато съм бил там, един циганин скочил на баща ми с нож. У кръчмата, где работеха с мама. Що му не е дал бира. И баща ми го пратил у болница. С ръка. А държавата реши да ги съди. Циганина за опит за убийство. Баща ми за незнам какво. А партийната секретарка, се явила като свидетел. У кръчмата е влизала само на девети септември, да яде печени прасенца, ама знае. И казала, че баща ми е расист, и ако така продължава, ще се стигне до убийство. А адвокатът казал, че расист е държавата. Расист към българите. И повече нищо не казал. Циганина го осъдиха, а баща ми го уволниха. За три самоотлъчки. После го върнаха. А го върнаха, що едната ми баба, от 1931 година, си пишела в едни тетрадки за всичко важно, где се случва в селото. Та в два тия дни, где били посочени като самоотлъчка е бил там. Единия ден в кръчмата е имало диверсанти, где искали да отидат в чужбина, ама без печат у паспорта. Та се разпитвали всички где ги гонили. А на втората посочена дата е имало кръщене. У кръчмата.
  А кръчма без кръчмар нема.
  После той напусна.
  И нещо правото спря да ми харесва.
  А треньорът по волейбол обеща да помогне за ВИФ. После ми удари един шамар, и ВИФ бе пратен при правото и МЕИ.
  Срещнах го преди десетина години. И се напихме.
  Хаха. Нали помните кога свършва детството. То и писанията станаха по тъмни.
  Ама ако не е тъмнината, никога няма да оцениш светлината.
  И да я търсиш.
  Някъде тия години улових заек. Див. Беше легнал в люцерната и ме гледаше. Не спеше. Не мигаше. И не бегаше. Заекът е най-смелото животно. Нема по-велико нещо от това, да пребориш страховете си. После го затворих в кафеза. На другия ден го пуснах. Беше четвъртък. У магазина беха докарали месо.
  А мен още ме е страх от зайци. Имам белег.

Няма коментари:

Публикуване на коментар