Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

петък, 20 март 2015 г.

Автобиография 11

 И като станахме комсомолци, започнаме и ние да строим комунизма. Избрахме си комсомолски секретар. Убавица с черни коси и огромни очи. Аз носех знамето. Нищо, че съм прос. С две моми. Учехме до май месец, после ягодите узряваха. А понеже немаше мераклии да берат, беряха децата. На норма. Безплатно.
 Та се сетих. До нас на село живееше една жена, интернирана от Варна. Баба Пенка. Имаше невероятно красиви вещи, но най-красива бе една книжка - "Езопови басни". Голяма, с твърди корици и страхотни рисунки. Помня рисунките. Грозде и лисица, врана и сирене. Та тая баба работеше в горското. После разбрах що там, а не у общината. Просто не е трябвало да чете. Басни. И ми носеше диви ягоди. На китка. Почина у село. Сигурно когато е умирала, е виждала Варна.
 Та вече съм у осми клас. У гимназия няма да уча, що знам от братовчедите, где учат у електрото, че гимназистите са лиги. И решавам да кандидатствам у Враца. Не у затвора, а у строителния техникум. От Видински окръг приемат трима. Там съм. Сигурен съм. Завършвам с една петица по рисуване. Другото са шестици.
 Не уча за изпита, що е по математика. Отиваме и влизам. Наще са отвън. Решавам трите задачи и излизам у 10 часа. И се прибираме. След една седмица излизат резултатите. Изпита съм издържал с най-голяма оценка от всички. 5.87. И съм с най голям бал от всички. Ама съм първа резерва. Влизат две момичета и едно момче от видинско. После разбрах, че едното момиче е осиновено от баба си, та да стане дете на активен борец. Другите не знам кой ги бе е осиновил, ама бяха там, а аз не. Сигурно некои партизани, где станали кметове.
 Нема значение. Директорът успокоява наще, че винаги има отказали се, и ще вляза... Но тая година не се отказва никой, а аз съм пропуснал всички срокове за записване в техникум. И наще ме записват у гимназията. У Белоградчик.
 И детството свърши. А детството свършва, когато разбереш, че някой е откраднал една твоя мечта. Що има право на това. Конституционно. Дадено му от чл. 1 от конституцията на НРБ.
 И съм на бригада. У Върбово. Спим до една стара черква, у която гледат овце. На комунистите им трябват овце, не Бог.
 И берем малини. По 15 касетки на ден.
 Онова девойче от Чупрене учи някъде далеч. Тук има друго. С кестенява коса и огромни сини очи. И бера по три касетки. За мен. Другите за нея.
 После училище. Събирахме сено. У Гранитово. За овцете. Първата ми оценка бе двойка, втората и третата също. По алгебра 2 при Велков. После видях, че наранявам само наще. На никой не му пукаше. И почнах да уча. После се разболях от некви жлези. Слава богу, не тия, где мислите! Два месеца не ходих на училище. Стоях у село.
 После се върнах. После дойде нова година. А аз бях вече в отбора по волейбол. С Тошко, где е у средата на снимката. Винаги бяхме втори. Първи бяха тия, от техникума за ДВГ у Видин. Нали е техникум. Другите техникуми ги биехме редовно. И да ви кажа, хич ми не беше зле.
 После дойде нова година. Тая снимка е от следваща. И момичето е друго. Онова от бригадата ме заряза. Повечето момичета обичат да им береш малини.
 А аз берях цветя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар