Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 20 септември 2018 г.

ПРИКАЗКА ЗА ВЪПРОСИТЕ

 Преди много, много години и още много години имало едно момче. И първите думи които казало не били "мама" или "тати". Първата му дума била "ЗАЩО".  Било щуро и палаво дете. Не се спирало. Коленете му били обелени, главата в цицини, а гърбът надран от храсти. По цял ден не спирало да се пита. Какво е това? И влизало в бодливите храсти да види какво е. Може ли да полетя? И скачало от високото дърво. Кое е по-твърдо? Главата ми или пътеката? Защо това е така, а онова не е така?... А в царството в което живеело, децата, които задават въпроси ги пращали в едно училище. За магьосници. Добри магьосници, които да помагат на хората. Защото децата, които задават въпроси дават и отговори. Та момчето четяло дебелите стари книги и се учело на занаят. И колкото повече знаело, толкова повече въпроси задавало. И помагало на хората. Още докато учело. После завършило и се заело сериозно с магьосничество. Хора от цялото царство идвали и момчето, вече мъж им помагало. Но... Винаги има едно "НО". Малко преди да настъпи есента, от тъмните гори слезли зли магьосници. Първата им работа било да приберат старите книги от училището за магьосници. След това заявили, че само те могат да помагат на хората. Заявявали го всеки ден. И хората повярвали. Не всички. Не повярвал нашия герой. Той тайно помагал, а хората го обичали. И един ден докото се ровел в руините на старото си училище, в едно сандъче открил една древна книга. До нея мастилница и перо. А в книгата не пишело нищо. Магьосникът се учудил, но я прибрал. И често се сещал за нея. Защо е празна? Защо не са я взели лошите магьосници? Защо в сандъчето има перо и мастилница?... Мислел и помагал. А  болните хора ставали все по-болни. И все по-трудно ги лекувал. Не спирал да задава въпроси. Усещал, че някъде се крие отговорът на въпроса, "ЗАЩО СЕ РАЗБОЛЯВАТ ХОРАТА?", но не го откривал.
И един ден се разхождал в гората.  Дълго вървял и видял рекичка. С каньон. И тръгнал по нея. Да види откъде извира. Привечер стигнал до извора. Пещера, от нея водата скачала в бистър вир и тръгвала през скалите. Било топло, а водата хладна. Той скочил във вира и доплувал до водопада. Струите вода с грохот се стоварвали върху него. А той стоял. Усещал нещо странно. Стоял до сутринта. А когато слънцето огряло пещерата, разбрал. Разбрал отговори.. Не всички, но много.
После се прибрал, извадил книгата и започнал да пише. Написал всичко. А най-важното от всичко било, как хората да не се разболяват. После го преписал. Понеже мастилото свършило, а злите магьосници забранили да се продава мастило, се порязал и преписа довършил с кръв. Прибрал книгата в сандъчето, а после отишъл до извора. И го скрил в пещерата. А преписа отнесъл на злите магьосници. Нали само те имали право да лекуват. И само те имали мастило. Да го препишат и раздадат на хората. А те го прочели, събрали се на съвет и решили да го скрият само за себе си. Ако няма болни, те няма кого да лекуват. И стават ненужни.
Магьосникът дълго питал какво става с книгата и защо хората не знаят за нея, но така и не получил отговор. А хората боледували, лекували се и умирали. Приказката щеше да свърши дотук, ама не.
Магьосникът имал син. Който също задавал въпроси. И търсел отговори с обелени колене и цицини по главата. Но в царството на злите магьосници било невъзможно да намериш отговорите. И то тръгнало по белия свят. Скитало дълго. Гори, планини, полета... Накрая преплувало морето и стигнало в царство, където всеки можел да задава въпроси. И го управлявали хора, които задават въпроси и търсят отговори.  И момчето задавало, задавало, задавало... И отговаряло, отговаряло, отговаряло... И станало мъж. Редом с тези, които управлявали царството. После...
После се върнало за баща си. В царството на злите магьосници всички били вече болни. Били здрави само те и баща му. Влязло в старата къща и го събудило. Набързо стегнали багажа и тръгнали. После прекосили морето. И заживели щастливо. Но не всяка щастлива приказка има щастлив край. Бащата починал. А книгата така и не се появила.
Минали години. Синът станал баща. И една вечер се зачел в една книжка. И нещо го накарало да се сети за историята, която неговия баща разказвал. Малко фантастична, но история. На другия ден се качил на кораб, преплувал морето и пак отишъл в царството на лошите магьосници. Нещо го дърпало. Преспал в старата къща, а на другия ден отишъл в гората. Нещото го повело. По пътеката. Когато стигнал каньона видял пещерата с водопада. Преплувал вира застанал под него. После започнал да се катери към пещерата. Нещото го привличало неудържимо. И влязъл в нея. А там вместо тъмнина, светлина. Светлината излизала от косите на най-красивата жена, която бил виждал в живота си. Първо я помислил за феята на зъбките. Така си я представял като дете. Тя протегнала ръка и го повела. До сандъчето. И той го отворил. А вътре стояла книгата, написана от баща му. И една роза. А красивата жена пак се усмихнала и казала:
- Аз съм богинята на този извор. Изворът на живата вода. А розата е ключът за нея. Вземи ги! Ти и баща ти го заслужихте.
Синът я погледнал и също се усмихнал. И го взел. И видял бъдещето. Толкова ясно го видял, че чак се стреснал. Картината била прекрасна.
 Вървят в страната на злите магьосници. Богинята на живата вода го е хванала за ръка и го води. Той е стиснал здраво книгата. И я чете. На всеки срещнат. После спират пред замъка на злите магьосници. Мъжът усеща, че светът няма да е същия. Малко го е страх, но вижда как богинята се смее. И се обръща назад. А там хора. Всички хора от царството. А злите магьосниците се разбягали. Сигурно отишли вдън гори Тилилейски. После хората пуснали печатницата, где злите досега печатали злите си работи. И отпечатали 38948576384 екземпляра на книгата. На 37489 езика. И тя стигнала до всички царства на земята, луната, планетите и звездите. За един ден. Нали се сещате, че нещата стават лесни ако ти помогне богиня.
А после! После всеки може да довърши приказката. Аз да не съм Котаракът в чизми за да ги довършвам. А вие нали разбрахте, че ключът за жива вода е роза, а не ключ. Забравих да ви кажа, че всяка роза е ключ. Само трябва да попадне в човек, който задава въпроси. И до него да има богиня... За да спасят света.

понеделник, 3 септември 2018 г.

Та понеже днес съм добър, ще ви открия една дълбоко пазена тайна. Где хич не ми се признава, ама ще я призная.
Когато строяхме социализма, имаше култура. Истинска култура и истинска свобода на въображението. И четяхме, а се не ебавахме у фейсо. Спомням си много добре.
Тогава имаше безплатни обществени нужници. Тоалетна хартия немаше. Взимаш Работническо дело и клекаш да сереш. И докато сереш, четеш. Ако те е уловил запек, може и целия вестник да изчетеш. После ползваш половината, а другата половина навираш у некоя дупка у тухлите. Плочки немаше, що се изнасяха за Русия, где още по - немаше. Или за ГФР, где имаше, ама немаше толкова евтини, а ние немахме валута, та да плащаме за плочките, где внасяхмет ГФР, та да правим нужниците по партийните домове. Ама на думата. Оставяш вестника, друг влиза, сере и чете. И оставя неговия. От онова време всички разбираме межднародното положение, футбола, театъра и обичаме тоя, где у вестника пишеше, че требва да обичаме.
Тия, где имаха често диария, така си останаха тъпи. А дрискай на пет минути и чети как у САЩ бият негрите, а у СССР строят БАМ.
Ама това не бе нищо. По надупчените стени имаше рисунки, где като ги гледаш ставаш гинеколог, сексолог и зъболог. Ако ги видеше Пикасо, щеше да умре от яд. Ама не и това беше върхът. Това беше издателство. Фейс. Новинарски сайт. Жълт вестник. Всичко, где се сетите. Влизаш, а вдесно надпис Петър + Иван = любов. Влево Петя е най - големата курва. Влизаш навътре, а там нещата стават сериозни. Снощи тук ми направи свирка Драганка. По навътре писоар. Стена с течаща вода и улей покрай стената. И футиристична гледка. Зад водната завеса надпис. €уй и €ичка, брат и сестричка. Умно. А до него на американски. Не хвърляйте фасове в писоарите ни! Ние не пикаем в пепелниците ви. И подпис на некакъв Вонегът. И той тук прописа. И вече влизаш в светая светих. Пред теб клекалото. А на стената зад него надпис. И подпис. Чете се само подписът. Паулу Коелю. Ама не се чете кво е написал. Що некой с диария не е имал време да клекне, и е увапцал мъдрата мисъл. Та от тогава мразя тия с диарията. Ем не четат, ем цензурират без да гледат. А после клякат доволно, вадят молива и пишат гордо на стената срещу тях:
ТУК СРА Иван Петров Христов. Та да разберат всички.
Кто понял, понял.
ПП. ако съм изпуснал нецензурна дума, турайте точка. червена точка.
Септември. Един от любимите ми месеци. Шести септември. Девети септември. Петнадесети септември. Двадесет и втори септември. Двадесет и трети септември. Празници, празници, празници.
А като малък го мразех. Девети септември. Петнадесети септември. Двадесет и трети септември. " Месец на кръв, на позор и погром". А го мразех, защото на тия дати обличахме чистите дрехи и марширувахме. А мразех да марширувам. И ми се не учеше. Ще ви кажа какво обичах през септември.
Обичах късната река. Почти пресъхнала през лятото, носеща жълти листа. Обичах кестени, опечени в жарава с приятели. Не ги ядях, що не обичах кестени. Обичах есенните баири. Жълти, зелени, оранжеви, сини, червени, пембени ... Като циганска рокля. Обичах забравените неоткъснати домати в чуждите градини. Неоткъснат грозд у чуждо лозе. Ябълки и круши паднали под дъб. Скрити в жълтите листа, где са тръгнали да зреят и са вече червеножълти. Обичах поляните с минзухари. Сред донесени от вятъра листа. Обичах хоризонта.
Ама най - много обичах жиците. Есенните жици. Телефонни. Пълни с лястовици. Както казваше едно хлапе, наредени като кебапчета по тях. Сядах и ги гледах. С часове. И знаех какво търсят там. Ще го кажа и на вас.
Лястовиците се събираха, за да чуят телефона. Той им казваше някаква дата. И точно на тая дата те отлитаха. На другия ден само есенният вятър свиреше на жиците. Ама не отлитаха ей тъй. Те отнасяха лятото. Някъде у Африка. При негрите. Знаех го от книгите. Ама съм го знаел и преди книгите. Че ако не лястовиците, тогава кой отнася лятото? И ако лятото остане, как ще дойде есента? А после зимата. А после лястовиците донасяха пролетта. И оставаха тук. Така и не разбрах, кой отнася пролетта и носи лятото. Ама и това ще разбера. Само трябва да отида до Африка.
А една есен намерих лястовичка. Болна. Малко лято бе останало с нея. През зимата я изяде котката на баба Пена. Котешка И работата. Кой не обича малко лято през зимата. Ама само котките го ядат.
Дестинация Монтана - негде под Алпите. 1274 километра. 15 часа, от които два за 100 километра в България и час и нещо за 7 митници. После тръгваме обратно. След още час. И ортакът ме пита:
- Защо бързаме!? Жена ли гониш?
А аз не бързам. Просто искам да спечеля бас. И казвам:
- Искам да се приберем бързо. 
И си представям студуна бутилка руска стандартна. С пушена рибка. Сьомга да кажем. Студена. А е жега.
А той:
- Дай да спрем и изядем по едно jelato!
И пред очите ми са потна бутилка и jelato. Битилката на 1100 километра, несигурна, а jelato на първата отбивка. И спирам. И чакам до го донесе. Светлозеленото. С ядки отгоре. Под ядките бяла наслада. А под бялото нещо светлозелено, с парченца лимон. И гледам.
Пред магазина двама негри. Прибират колички. После влизат в магазина. Сигурно за jelato. Ама не. Излизат с четири бири. И Боби излиза. Антично jelato. И ям. И гледам негри. После италианци. Нито една красива жена. Мъж още повече. Най - красива е една забулена с черно терористка. После гледам jelato - то на ортака. Бело с шоколад и сироп. Май е по - убаво от моето. И влизам да си купя същото. И излизам. А на вратата се сблъсквам с най - убовто женско лице у живата си. И се обръщам след него. А там дупе перфектно. И тръгвам обратно. След дупето. Купува минерална вода. Тоалетна хартия. И излиза. А аз плащам jelato - то за втори път.
После тръгваме. Италия. Словения. Хърватска. Сърбия. България. Вече не бързаме. Дължа бутилка руска стандартна.
У Словения ни убав мъж, ни убава жена. Убави коли. У Хърватска малко по - убав народ. Женски и мъжки. Ама като влизаме у Сърбия, убави. И мъже и жени. Високи. Ни слаби, ни дебели. Най - убавите. У България нема такива.
После сме у България. В момента, в който минавам границата, виждам най - убавата гранична полицайка. Жена и половина. После се мия и гледам в огледалото. Италианец. След като се измивам, се гледам пак. Нема по убави мъже от българите. Мани друго, ама и коефициентът на интелект на българите расте. Средния. Като се прибера тук, скача с три пункта. Що съм българин. Скромен.
Сутрешни размисли.
Вчера един приятел редактира един химн. Ето го:
"Пее се по мелодията на
"Върви народе възродени „
Върви народе възродени,
по магистралите върви!
Излъгани и унизени
към все по-мрачни бъднини!
Достоен беше ти, и славен
а днес ограбен, унизен!
С милиярди някой е нахранен,
а ти купуваш хляб през ден!
Премина с гръм плез вековете,
със гордо вдигната глава!
И бе кошмар за враговете,
а днес си техният слуга!
Народ доказал свойто име!
Ти нявга пръв в Европа бе!
А днес от тука който мине
иска да те на..е !
23.05.2016 г."
Г. Иванов
И понеже ми харесва старият си химн, този хич не ми хареса. А причини да не ми хареса, много.
За да върви един народ напред, първо му трябват водачи.
Второ му трябва пътна карта.
Трето трябва да има народ.
А най - важното е четвъртото. Трябва да има хора. Индивиди. Индивидуални индивиди.
Кога сме вървели напред, може да направите справка с историята. Напред понякога беше напред, напред беше и назад. Напред е у лево, и у десно. Що хората са различни.
Явно Гошо мисли, че да вървим напред ни трябват врагове, где да мачкаме. С пушки и униформи, литнали заедно по бойните полета, да побеждаваме сърби, гърци, турци, англичани и руснаци. С "НА НОЖ" и "УРА". И с гордо вдигнати глави да режем глави. Ако направим справка у историята, винаги след победите, сме навеждали глави победени. В много от случаите от срам. Ама това го нема у историята. Там са победите.
Та ето за какво иде реч. Един народ няма как да бъде възроден целия. То не е и нужно. На мен възроден народ ми звучи и прилича на стадо овце, запладнило на сянка. После овчарят го вдига и гони към водата. А овцете тичат възторжено. После се изморяват и пак лягат. И ако направите справка с историята, ще видите, че често сме го правили.
А старият химн е ясен. Нали помните накъде трябва да вървим!? Не да ни водят, а да вървим!? Не да вървим на 24 май и да веем Аз, Буки, Дуки и Муки. Просто трябва да отворим букварите и ги покажем на децата. "А" - ягне. "Б" - Бойко, БСП, "Г" - Гост. " Д" - дупе.... "Я" - ягне. Та натам е посоката.
От просто, по - просто е. Към просвета. А просветата не е да ни пишеш на кирилица, да не пишем на латиница. И да сравняваш къра и кура. Просвета е и да пишеш и четеш на кирилица, ама и да четеш Шекспир на американски. И си представям как целокупният български народ чете " Старецът и морето". В оригинал. На руски. И ке се напикам от смей.
Та искам да ви кажа, че възраждането на един народ е проста работа. Най - простата на света. И е строго индивидуален акт. Просто трябва да се спазват няколко прости правила. Точно десет:
1. Учи! Учи! Учи! Учи!
2. Работи! Работи! Работи!
3. Не реви! Не реви! Не реви!
И ако Гошо и вие се огледате, ще видите, че доста хора го правят. Най - вече младите. И хич не са унизени. Ама хич. Що човек може да бъде унизен, само ако иска да бъде унизен. Може да ги видите и по София, и по Париж, и по Ню Йорк. И у Москва ги има. Грамотни български деца.
Те това исках да ви кажа. И друго.
Най - обичам да ставам рано, когато не трябва да ставам рано.
Та фейсо пак ме пита какво мисля. Не мисля нищо. Четох някаква публикация за гейове и коментарите под нея. И се сещам за една истинска история. Само имената са други. 
Имах един приятел. Човек. Нормален. За едни добър, за други лош. Да кажем Иван. Та Иван имаше три дъщери. Като кукли. А му с щеше да има и син. Много. често му предлагах ако иска да помагам, ама само на майтап. Кой помага на приятелите си да правят деца.Та той предлагаше да помага на мен за щерка. Що жената много искаше щерка. Абе некви такива работи. Просташки. Северозападни. А Рози ни бе приятел и на двамата. Ако не знаете кой е Рози, питайте некой видинчанин! С Иван бе по - приятел. Понякога го викахме да почерпим нещо. И той идваше, въртейки задник. Остарял, ама най - великият у града. Другите се криеха, а той парадираше. И не му пукаше. Не беше умен. Не беше и тъп. Беше себе си. Едни го гледаха с насмешка. Други го съжаляваха. Трети подиграваха. Четвърти псуваха. Некои го шамаросваха. Идваше и сядаше при нас. Нямаше за какво да си говорим, ама ми харесваше да сяда на масата ни. Гледах реакцията на околните. Не към него. Към нас. Насмешка. Безразличие. Учудване. Отвращение. Разни хора. А той пиеше кафето с буркан захар и се смееше. Напоследък без зъби. После ставаше, правеше движение от кючека и казваше:
- Да не забравите да ме викнете на сватбите на децата, ей! За вас ще играя безплатно.
И тръгваше.
Често с нас сядаше, да кажем, и Драган. Паралия. Винаги сериозен. Със син на 11 години. Като слънце. Не предлагаше услугите си да помага на Иван, ама често го майтапеше за дъщерите. И се гордееше със сина си. С право. Обаче позеленяваше, когато викахме Рози. Не дишаше педераси. Зарязваше всичко и тръгваше. Отвратен.
Та това се сетих одеве. И друго.
Преди месец бях на рожден ден във Видин. С един приятел пушим на маса пред кръчмата. И до нас приближава красиво момче:
- Здравейте! Може ли да седна?
- Разбира се.
Сяда и говори с приятеля ми. И с мен. Познава ме, а аз се не сещам да го познавам. И ме е срам да питам. Умно момче. С оскубани вежди. После изпива кафето, става и тръгва. Все едно гледам Рози. Отзад. Прероден.
После питам, откъде ми е познато това гейче. А падам от отговора:
- Е как го не знаеш!? На Драган момчето.
Та сега вече си мисля. Когато момчето на Драган сяда на масата на Драган, Драган дали става отвратен!?

четвъртък, 30 август 2018 г.

ЯЗОВЦИ

Северозападни истории.
Пешо.
Вие не знаете, кво е пристрастяване. Манете тия, где бият покер машините и блъскат пари у Еврофутбол. Към секс да се пристрастиш, е страшно. А към порното, по - страшно. Питайте оня от " Досиетата Х". Изпатил съм го.
Беше началото на деветдесетте. Видеа заляха пазара. И порно касети. А ние като отвързани литнахме. Не гледаме " Вокзал за двама", а гледеме това, где не бехме гледали. Порно брат. Отпред, отзад, у устата, у ушите, у сисите ... С коне, прасета, магарета... Та и аз да не остана назад. Порно. Ама изискано. Американско. Европейско. После пуснаха " Порно бабушка" и "Руское порно". Наши ора. Гледам и се пристрастявам. Легам до невестата, ама не е същото. И при съседката не е, нищо, че се опитва да го догажда наспоред киното. Ама що ми требваше един път да пуща " Порно хентай". Те това ба мамата на половия живот и на жената, и на съседката. А я остана без ръце. Първо десна, после лева. И таман да си съсипа семейната идилия, прочетох за една, где учил психоанализа у Америка. Ако не сте чували за психоанализа, поне за Юнг и Фройд сте чували.
Та съм при нея. Показвам И мазолести ръце, обяснявам и, а тя кима с глава като недоклатена кобила. А едни устнички има. И ушенца... И ме кара да се върна назад у времето. Пак мазоли. От жени без фантазия. Така ме връща назад до детството. Где нема жени. Има гори, реки и спокойствие. И ми казва.
- Трябва ви природа! И да убиете нещо, та да мислите за убитото нещо, а не за японско порно.
Следващият ден съм в гората. Пред мен кукуруз. С пушка. Сред природата. Дърветата са като фалоси, жълъдите като клиторчета, мравуняците като венерини хълмове, а дивите круши като женски гърди. Красота неземна. И чакам да убия нещото. После се стъмва, а нещото не идва.
После чувам шум. Нещо май идва през царевицата. Ама май е човек. Оная не каза, дали е позволено да трепя човек. А до него май още един. Тъмно е. После се спират. После чувам как някой пуфти. Мъж. Явно дебел и тежък, що жената нема сила да викне. Пуфти гадината, рови с крака, а оная кърши царевицата от що И е хубаво. И мълчи от кеф. После спреха да кършат царевицата, и усетих как оня идва към мен. Още пуфти, гадината. И го видях в тъмното.
Язовец. Дебел есенен язовец. А след него и язовичката. И се сетих, че трябваше да ги гръмна. Ама немаше как. С една ръка ижовка не може да вдигнеш.
После отидох да гръмна психоаналитичката. Беше затворено, а на вратата висеше табела:
"Лекувам мазоли. За спешни случаи ме дирете у гората! До кукуруза!"