Място за вашата реклама

Ако искате моите весели, интелигентни, любопитни и търсещи читатели да видят първо Вашата реклама, свържете се с Деда си Ванга и ще го уредим!

четвъртък, 24 август 2017 г.

ОТ КВАРТАЛНОТО

От махалата.
Взимам си водка. С колА. И две парчета луканка. Едното за Тодор. Снощи го подядох. Подавам му го и казвам да го нареже. Култура. На неговата маса възрастни жена и мъж.
А моето парче го зъръфах. На съседната. И чувам. Мъжът:
- Ако бях турлак, щеше да кажа, че е твръдо и че си потрошим зуби.
Поглеждам го. Не го знам. И той мен. А Тодор. Към него:
- Ти знаеш ли той от къде е.
Оня. Учуден:
- Па от где да знам?
Аз:
- Па нема откъде. Ми там оратимо. И си трошимо зуби кат се биемо, а не с луканку.
Оня:
- От къде си?
Аз:
- От столицата на турлаците. За Горни Лом чувал ли си?
Оня:
- Ти познаваш ли Гошо?
Аз:
- Там половината село е Георги, другата Анто. Аз съм Роси Георгиев Антов. Първият не Георги или Анто у това село.
Оня:
- Ти познаваш ли Георги. Загина преди 30 години. Месеци преди да излезе от затвора. Заедно лежахме.
Аз се сещам за един невероятно читав човек. Съсед. Загина докато правеха сградата на милицията в Михайловград. Затворник. И за жена му. И детето му. Георги. Роди се след като той загина.
И оня пак:
- А познаваш ли Георги? Дребен. Правеше всякакви машини. Жив ли е? И слушаше Пърпъл.
А аз се сещам за Джими. Инженер. Невероятен интелект. Слушаше Пърпъл. Свиреше на китара. Джими. От Джими Хендрикс. Никога не е спазвал правилата. Обичаше живота, ама и пиенето. Почина преди две години. Пиенето надви живота.
И го питам. Оня:
- Ти за какво лежа?
А той:
- Бих един милиционер. Слушай! Работя в акумулаторния. Правя десет акумулатора за държавата, един крада и продавам. Парата ме бие. И една вечер едни шофьорчета ме канят да ме почерпят. У механата. Дали им по 20 лева премия. Годишна. Аз ги крада за половин ден. Пее Николай Гърдев, ние слушаме. По едно време оня спира, ама аз тихо продължавам да пея. И некой ме дърпа за рамото. Падам. Причернява ми. Ставам и виждам фуражка и пагони. Кара се, що пея. Разбираш ли!? Що пея!? Не се бия. Не повръщам. Не досаждам. .. И го нокаутирах. Фуражката фръкна, оня се свести, налита, хвърчат пагони, копчета и сополи... Та ме прибраха. Предложих му 600 лева да се не жали. Заяви ми, че ще лежа 12 години и ще му платя 20 000 лева. Фана ме за оная работа. Осъдиха ме на шест месеца. Шестотинте лева ги взе съдията, где ме осъди. На петия месец у затвора видях как Гошо полетя от хаспела. Опита се да задържи количката. Здрав мъж беше. Не успя. Виждал ли си как пада пълна с цигари кутия? И те се пръскат. Така се пръсна и той.
На другия ден си намазах краката с карбид. Излизат мехури, все едно си се изгорил с кипяща вода. Влязох в болница. За месец. После ме освободиха. Излежах си боя. Сега виждам оня милиционер. В една махала сме. Псувам го наум. Той мен на глас. Трудно е да прежалиш 20 000 лева..
После жена му му помага да стане от стола. Едва ходи. Куца. Дребна, красиво побеляла женичка. И го държи за ръка. И тихо му се кара...
пп.УТРЕ ЩЕ ВИ РАЗКАЖА ЗА ГОШОВЦИТЕ.

Р.А

СЛОВОТО

Та понеже комшийката ме събуди у 3:37 и не ме лови сън, си мисля. Мисля си разни работи, ама не за тия, где си мислите вие, че мисля за тях. Първо си мисля, че де те събуди някой посред нощ има причина. Или на човек му се пие, или някой е болен. Недай си боже, някой е умрял. Калпаво е устроен светът. В частност ние. Сещаме се за другите рядко.
Обикновено се сещаме за тях, когато имаме нужда от тях. Или когато сме на три ракии. Представяте ли си, какъв щеше да е света, ако се сещахме за хората ей тъй. Без никаква причина. Когато сме щастливи. Когато може да помогнем, а не да ни помагат. Ей тъй. Седиш и се сещаш за някого. И решаваш да го направиш щастлив. С една дума... С един SMS от два лева за болно дете, а не за биг брадър... С една усмивка... С целувка...
Мисля си това, докато седя на терасата и пуша. После си правя кафе. И изнасям лаптопа. Тая нощ няма да се спи. Луна за върколаци. Загаснали прозорци и запалени улични лампи. Окъсняла или ранобудна кола. Чаткане на токчета. До кофите за боклук три котарака. На поляната куче. Отнякъде сова брои годините живот, останали на някого. В гнездата спят лястовици.
Спят треви и дървета. Спят хора. Щастливи и нещастни. Обичащи и мразещи. Звездите не спят. Те заспиват, когато слънцето се събуди. Лек полъх на вятъра придърпва завивките на дърветата. А мен ме събужда. И се сещам, че когато някой прочете това, где пиша, ще ми сведе до знанието, че слънцето е звезда. От те такива ми е писнало. Где смятат, че щом за тях слънцето е звезда, то трябва и за мен да е звезда. А аз знам, че не е.
Слънцето свети. Като светне, заспиват звездите. Събуждат се разни други неща. Като хората. А звездите са друго. Те са много. И стоят на небето. Стоят уж ей тъй, ама и не стоят баш ей тъй. Те стоят там за да падат. Когато някой мисли за някой друг, ей тъй, винаги пада звезда. И я виждат и двамата.
Та даже да са на хиляди километри един от друг. И ако в този момент си пожелаят едно и също нещо, то винаги се случва. Например някой да звънне на вратата посред нощ и да ти каже, че те обича. Дошъл от майната си. Това мислих. После се зарових у фейса, а вятърът полъхна пак. И пак се замислих.
Обичам думите. Всички думи. Без изключения. Думите са измислени, за да градят света. Нали помните? "В началото бе словото.". Обаче не обичам всички словореди. Нали се сещате, че едни и същи думи, подредени по различен начин, градят различни светове. Например между: " Аз искам да виждам усмихнати хора, а не намръщени!" и " Аз искам да виждам намръщени хора, а не усмихнати" , има разлика колкото от небето до земята.
Пак полъхна вятър. Та ме подсети. Думите трябва да са полъхващ вятър. Да галят, а не от тях да боли. И да са летен дъжд... И есенна мъгла... И зимна буря... И пролетна река... Тогава ще видите в какъв свят може да живеем. Това си мислех. Сега от изток небето светлее. Преди малко падна звезда. Това е.

Роси Антов

СЛЕДИЗБОРНА ПРОГРАМА

СЛЕДИЗБОРНА ПРОГРАМА НА НАЙ-НОВАТА ПАРТИЯ В БЪЛГАРИЯ. САМО В ОСЕМ ТОЧКИ. ПОДКРЕПЕТЕ МЕ, ЗА ДА НАПРАВИМ ОТ БЪЛГАРИЯ ГРАДИНА!!!!
Гледам цялата дивотия наоколо и си мисля, защо да не участвам на изборите. Програма имам. Ето я. Кратка, ясна и подплатена с числа. Не е предизборна, ЩО МИ ПИСНА ОТ ПРЕДИЗБИРНИ.
СЛЕДИЗБОРНА ПРОГРАМА  на партия "Да направим от България градина":
Ще национализирам всичко /без невестите/. И без мъжете на невестите. Аз да не съм комунист.
Ще назнача за управители на национализираното 99% от бившите и настоящи политици /1% оставам, за мои хора/.
След 4 години ще им прибера всичко откраднато/ без това от моите хора/. Надявам се де е доста, защото имат богат опит.
С тези пари ще направя минималната пенсия 6745$ на месец /според разчетите ми/, а всеки български гражданин ще се пенсионира на 18 години.
Детските добавки ще са 6744$ на месец и ще се плащат до навършване на 18 годишна възраст.
С останалите пари ще купя 23 567 булдозера и 23 569 трактора с плуговете. И 23 569 сеялки.
Ще ги наредя на сръбската и македонска граница, ще съборя всичко до Черно море и ще го изора.
После ще засея райграс. Райграсът ще го купя с пари от фонд земеделие. Те и без това дават за нищо и никакво.
Така най-после ще почнем на чисто. Тракторите и булдозерите ще ги карат шведи. Българин нема да иска да работи за такива пари.
П.П. Приемам всякакви съвети. И партийни членове и членки също приемам. Всички членки и членове ще са председатели.
 И ще ядете свинско на корем. Домашно. Без ГМО, кемтрейлс и хапчета за нерви. Под петолъчката... Опа, под паметника на петолъчката.

Р.А.

ГРАДЪТ 1

Събота е. Както винаги, когато не трябва да ставам рано, ставам още по - рано. Даже не ми се лежи. Навън е тъмно и мъгливо. Есен. Обичам есента. Кафе, мляко и цигара. Тоя път електронна. Трети ден. Не вярвах, че ще я пуша толкова дълго. Гледам през прозореца. Мъглата. Мъгливи фарове. Мъгливи стопове. Мъгливи улични лампи. Мъгливи светофари. Мъгливи неонови надписи. После се обличам. И излизам. В есента. Входната врата е заключена. Подранил съм. И тръгвам. Ей тъй. И изчезвам. В мъглата. На оградата на училището се е покатерило сънено коте. Не бяга. Посягам и го галя. То се протяга. После тръгва след мен. Сигурно е гладно, а няма отворен магазин. После вървим. То се сплита в краката ми. Зад нас вървят токчета. Чак, чак, чак... После ме задминават. Под един чадър. Не знаех, че има чадър, който да те пази от мъгла. После изчезват. Та вървя. И си мисля. За какво ли не. Котето е тръгнало след токчетата. Да го погалят. После от мъглата излиза едно куче. Води след себе си жена на верижка:
-Добрутро!
-Дал бог добро!
И си представям, как се усмихва. В мъглата. После стигам баничарницата у махалата. Вътре работят. Котето го няма, ама ще му взема баничка. Може да се появи отнякъде. Тук там в мъглата проблясват прозорци. После гаснат. Полицейска кола намалява и ме оглеждат. Ще има да вземат. Пеш съм. Затова карам без колан и фарове. В мъглата. После изчезва. После остава мъглата. Само мъглата. В нея е изчезнало всичко. Изчезнал съм даже и аз.
После се появявам пак. Виждам се в една витрина. После пак изчезвам. И си мисля, как хора се появяват в живота ни. После изчезват. Не че искат да изчезнат. Просто е есен...
И има мъгла.
Сега пиша това и си мисля, че не винаги изчезват в мъглата. Просто трябва малко светлинка. И топлинка. За да ги има, може да си запалите сърцето. Кибрит продава малката кибритопродавачка.
Ай приятен ви ден!
пп. Не палете черния дроб. Взривоопасно е!


Р.А.

ГРАДЪТ 2

Буден съм. Тая заран. Часът е четири сутринта. През прозореца се е облещила една луна, где може да я видиш само през ноември. Топлостудена. Есенна. Върколашка. На работа съм, а не ми се спи. Повредил съм се. Ставам. Душ, кафе, мляко и електронна цигара. Не ми се пуска лаптопа. Обличам се и тръгвам навън. На вратата се сещам за онова коте и се връщам. Взимам две кюфтета, останали от снощи. И пак излизам. 
Градът спи. Спи някъде и котето. Небето е ясно. Без звезди. Само луна. Тръгвам по тихите улици. Пусти. Няма никой. Няма и мъгла. Има почти голи дървета...
После решавам да отида до язовира. Тоя на Чернила. И излизам от града. Вървя по черния път и не мисля за нищо. Просто вървя. И ми е хубаво. Хладно е. Прекрасна късна нощ. Или ранно утро. С луна. Огромна. Вече има и звезди. В града ги няма. Избягали са. На небето. От хората. И е тихо. Няма даже и вятър. Има луна и звезди, поразбягали се от нея, ама ги има.
После се връщам. Така и не стигнах до язовира.
А градът се е събудил. Още сънен, ама отваря очи. По улиците вече има хора. Звездите ги няма. И чувам:
- Ей, къде си тръгнал?
Позната. Отива на работа.
- Не съм тръгнал. Прибирам се.
- Откъде.
- От гората.
- Време ти беше. Дали си решил да ставаш човек.
- Не. Идвам да ви взема и заведа там. Та вие да станете. Човек се става като гледаш звездите, а не да друсаш кючек и гледаш фенерите у "Клеопатра".
- Леле?! Дали имаш температура?
- Не. Имам две кюфтета у джоба. За едно коте!
- Хаха. Женско ли?
- Не знам. Диво коте. Дано ме чака!
- Хаха. Винаги те е зовало дивото. Докато го опитомиш или изядеш.
После всеки тръгва накъдето е тръгнал.
А на училищната оградата котето. Галя го. Яде късчета кюфтета. После минават токчета. Коли. Кучета. После се прибирам. Душ, кафе и наглеждам лаптопа. И тръгвам на работа. После колата не пали. Има рейсове. Това е град. Не е гора. Гора над язовир. И луна и звезди над гората.
Та кой знае откога не се бях возил с рейс. Беше страхотно. Докато пътувах, се смеех. Сам. Що се чудех нещо. Та и вас да попитам. Ако знаете, ми кажете:
Щом в града има рейсове, защо в гората няма параходи?


Р.А.

СЕРВИЗА

Бах ти черния петък. Даже забравих да обядвам. Никакво настроение. Умора. И преди малко монтьорите привършват работа. И Петър ме пита, дали има с какво да си измие лицето. Привършвам работата с компютъра, казвам, че няма и го поглеждам. А той черен на коминочистач. После Виктор иска да се видим утре. Нема какво да прави. Казвам, че ще се видим, ако почерпи. Или, че аз ще почерпя, ама ако Петър ми каже, че днес се е държал примерно. Работят тандем, разбират се, ама и номера си погаждат. А той:
- Изгорех. Слушай кво стана одеве. Петър е в канала. Гледа ауспуха. Рейсът работи. Качвам се и го форсирам на макс. И стана Черен Петър. Само зъбите му белееха като на негър. Мислиш ли, че ще каже, че съм бил примерен!?
А Петър се смее и споменава женската му рода. Същият Петър, где в една работна карта написа. Цитирам: " Смяна на стартер. У локва. При космически студ."
Та петъкът ми стана бял. След малко сметам да ръфам луканка и да смуча водка. Петък е.
Ако вече сте заседнали, наздраве! Ако не сте, пак наздраве!


Р.А.

ДЖИМИ

Та оная вечер ви разказах, какво ми каза един пандизчия. Сега разбрах, че никога не е бил пандизчия. Сляп е цял живот. По документи. И тича без бастун и куче. И му повярвах. И за Гошо Овена и за Джими му повярвах. Че ги познава. Сега ще ви разкажа за Джими. 
Познавах го. Даже мога да кажа, че ми бе приятел. От моето село.
Беше по стар от мен с десетина години. От село. Айнщайн от село. Завърши и стана Енженер. Това не му попречи, да го бие акъла отвсякъде. Започна работа. Рационализации. При него трохите, при шефовете парите. Правеше го за кеф. И слушаше Пърпъл. И свиреше на китара. Като Джими Хендрикс. Знаеше, че е класа над другите, ама знаеше, че тази класа няма да се прояви никога. Иначе щеше да стане класов враг и да го духа. А времената бяха такива. Пърпъл нямаше нищо общо с кариерата му. Крадяха ме рационализациите. И правеха пари. Крадците. А за него оставаха трохи. Колкото за напиванията. И за да може да псува. И да казва:
- Не съм роден за тук. Американец съм....
Джими...
После нещата се промениха. И направи първото кафене в село. Парата почна да го бие. Вече имаше жена и деца. Ама системата го бе утрепала. Тая система, която ако не си от нея по наследство, те убива. Ако имаш мечти. Ако си голям... И не се вписваш в нея. Ако си от стадото, пасеш салам от три лева килото и лаеш доволно. Не, че сега е много по - различно. Той мечтаеше. А стадото се смееше. Или глутницата. Все тая... И това го утрепа. Мечти за добър живот в онова време убиваха. Трябваше да сме еднакви. Ако не си от системата. Слушал съм го. Даже съм слушал, как свири на китара. После нямаше пари даже за струни.
Джими...
Това е реквием за него. И за всички, где искаха да не са овце. От онова време. Когато саламът бе три лева... Килото.
Та да кажа нещо, използвам горното. Антоне, голем пич си. Не само, че си ми братовчед. Това, где си правил за Джими е нещо, което ако го кажа, никой няма да го разбере. Затова няма да го кажа. Радвам се, че те познавам. И, че сме рода.
пп. Абе Антоне, знаеш ли откога не сме се напивали? И ти да паднеш под улука, а аз да се прибера, яхнал магаре. И да излееш вино в нечии бели ботуши. Обичам те! И Жанетка и Яна! И Роско!... Нищо, че са още бозайници
ппп. Джими, смоК над водата. Издрънкай я! Където и да си. После ще ти дам от моите цигари. И ще се извие смоК над тъпи глави. Или над водата.... Все тая. Татата татататата....


Р.А.